25-ти ноември беше Международният ден за елиминиране на насилиетото срещу жените (това на английски не звучи толкова сковано, честно!) и началото на 16-дневна кампания, целяща да популяризира проблема и да потърси решението му. Инициативата приключва на 10-ти декември, друг международен ден (този път на правата на човека), защото жените също са хора (шокиращо, знам) и е един от по-мащабните глобални проекти на ятото международни организации, които познаваш предимно като неразгадаеми акроними.
Обзалагам се, че не си чул нищо по въпроса. Не защото българските медии не го сметнаха за достатъчно значителен, за да бъде отразен (Дневник, Агенция Фокус, Дарик Радио, Обекти.бг и няколко други пуснаха репортажи по темата), а защото ужасяващите заглавия (една от всеки три жени по света ще бъде жертва на физическо или сексуално насилие през живота си, всяка втора в ЕС се е сблъсквала със сексуален тормоз, една от пет е била изнасилена), които неизменно съпровождат подобни дискусии, имат завидното свойство да правят проблема сензационен, и така – неизменно далечен и сух.
„Да бе, гадно е 22 жени да умират насилствено всеки ден в Индия, ама това е тъмна Индия, брат, те там мрат като мухи така или иначе“.
„Е, всяка пета била изнасилена, аре стига, ся аз изнасилил ли съм някой? Седя ли в тъмна отсечка в събота вечер с нож и карабинер, причаквайки некоя заблудена да ми падне в ръцете? Не седя“.
„Тревожно е това, ама няма нищо общо с мен. Това е нещо, което се случва другаде, на други хора, с други нрави“.
Звуча, сякаш търся отговорност от хетеросексуалния (демек, не гей) мъж във всичките му цветове и форми, знам. Иска ми се да не трябва да е така – еднополовите двойки също невинаги живеят в домашна идилия, а и всеки познава поне една квартална лелка, която упражнява властта си върху многострадалния си съпруг с чехъл и тиган. Уви, мъжете, а не техните „нежни половинки“, са отговорни за повечето (98%) от гореспоменатите статистики. Да, дори в България (където, ако държиш на числа, всяка четвърта жена е подложена на тормоз у дома).
И докато всички можем да посочим и, надявам се, осъдим крайни действия като изнасилване, придружено със зверски побой, или цялата палитра форми на физическа агресия, завършващи в линейка към спешното, само защото нечий съпруг е изревнувал от съседа, някои от по-малко очевидните признаци на насилие остават незабелязани. И това не е табу, напротив – по въпроса се говори често и с наслада. Защото си мислим, че не ни засяга. Че остава навън, когато затворим вратата. Че не се случва на хора като нас.
Грешим.
…
Не си изнасилвал, казваш? Никога? Иска ми се да ти вярвам – да нападнеш и нараниш незпознат в тъмното е нещо, което повечето от нас не биха си позволили да направят, дори на моменти да звучи привлекателно.
Правил ли си обаче секс с момиче, което е било толкова пияно/надрусано, че да не е съвсем на себе си? Знаеш какво имам предвид – оклюмала глава, люлееща се походка, неспособност да създаде сложно изречение? Хммм?
„Е, глупости сега, това не е изнасилване – казваш, – аз не съм я принудил!“
Сигурен ли си? Можеш ли с чисто сърце да кажеш какво ѝ е минавало през главата, докато си лежал върху нея, или как се е почувствала, събуждайки се до теб сутринта с болки в слабините, защото ти „не си поплюваш“? Само защото някой не крещи, не плаче и не се опитва да те избута от себе си, не означава, че иска да прави секс с теб. Само защото момичето е облечено предизвикателно, не означава, че краката ѝ са отворени за всеки дребен Казанова (или чаровен принц, ако имаш проблеми с идентификацията с негативни образи), който си поиска. Много е просто – в момента, в който тя не е в състояние (заради алкохол, наркотици, болест, страх или по каквато и да е друга причина) да потвърди със сигурност, че това, което се случва, ѝ харесва, ти упражняваш насилие върху нея.
Да ти вгорча хубавите ергенски спомени още повече?
Насилие е, когато с хубавата кака от бара на Слънчев се усамотите в бунгалото и след известно време натискане тя ти каже, че не иска повече, а ти, настоятелно и с нелека доза гняв, я принудиш да „довърши започнатото“.
Насилие е, когато приятелката или съпругата ти я боли глава, в цикъл е или просто не в настороение, а ти се разкрещиш или изсъскаш нещо злобно/заплашително, за да я накараш.
Насилие е, когато в претъпкания градски транспорт пуснеш ръка на някоя непозната. Или когато в празния градски транспорт избереш да седнеш до единственото момиче в купето и разпалено ѝ заобясняваш колко е секси, пренебрегвайки очевидното ѝ неудобство и притеснение.
Насилие, надявам се очевидно, е да залепиш шамар на жена си, когато си позволи да каканиже.
Насилие е да я заключиш вкъщи, „за да се успокои“, след като сте се карали.
Насилие е, когато счупиш на дъщеря си две ребра, защото си я заварил в леглото с Иван от съседния вход.
Насилие е, когато платиш на проститутка да ти направи свирка на магистралата и ѝ го завреш толкова дълбоко в гърлото, че да посинее и подбели очи.
Насилие е, когато с приятелчетата ти си харесате някое момиче на улицата и настоятелно ѝ подвиквате в продължение на 10 километра, карайки бавно до нея със смъкнати прозорци.
Насилие е да замериш циганката от квартала с бирена бутилка, когато си подпийнал. Да, дори и циганката да е била родена мъж.
Схващаш накъде бия, нали? Толкова много малки жестове, които за теб са съвсем в реда на нещата, просто шега, „нищо особено“, или дори комплимент (Бога ми, е*ати комплимента); всички тези жестове отправят едно-единствено ясно послание към жените в живота ти:
„Ти нямаш значение. Това, което искаш, няма значение. Ти си или парче плът, кожа и изкуствени мигли, което искам да изчукам, или майката на децата ми (която вече съм чукал, ха!), или собствената ми майка (която не бих си признал, че искам да чукам). Ти не си ми равна. Ти си дразнител, обект на желание или обект на присмех, но никога субект. Знай си мястото, за да си нямаме проблеми“.
Което, за нещастие, е фийдбек, който женската половина на човечеството получава отвсякъде, всеки ден, така че не се притеснявай, ако не си твърде убедителен.
Чалгата не е особено оригинален обект за критика, знам, но като сме започнали – проблемът не е в пошлите текстове или в ужасната музика, или непременно в индустриалните количества силикон. Проблемът е в отъждествяването на успех и ценност на една жена с тялото, устните, косата и сексуалната ѝ привлекателност като цяло.
Когато Мария Илиева и онзи човекообразен метил Криско издадоха „Видимо Доволни“, изваждайки СЕМ от целогодишния им зимен сън, тъжното не беше диалектът, референциите към леки наркотици и лек секс или фактът, че някой е готов публично да си признае, че би пуснал на Криско. Тъжното беше, че в тази песен, както в почти всяка друга, женската роля е на трофей, на мазно, „мятащо се“ тяло за показ на аверите от махалата.
Учудващо ли е тогава, че е ежедневие малки тарикати, чули този и още стотина подобни текстове, да принуждават (често непълнолетните) си приятелки да правят секс с цялата компания (също сексуално насилие, в случай че не е очевидно)?
Когато не виждаш тялото като съд за ЧОВЕКА в него, крачката до отявлена агресия е кратка и безсъвестна.
Обръщам вниманието ти към тази статия, която преди време събра въображението на половината ми приятели във Фейсбук (Предупреждение: Лентата е изключително противен сайт, на който не препоръчвам да се застояваш).
На пръв поглед – нищо необичайно: младото поколение отива по дяволите, дядо Вазов се върти в гроба, малки момиченца си просят секс. Стандартен ужас и безсилие. Няколко основни въпроса, липсващи от коментара на г-ца Аврамова:
Защо Валя (въображаемата героиня в дистопичното ѝ експозе) намира удовлетворение и самоценност единствено в безразборния секс с 20-годишни момчета (те са, естествено, неустоими) и в леопардовите щампи от Теранова? Защо сме по-шокирани от това, че няма нищо против да прави анален, а не от това, че единственият противовесен образ, за когото авторката може да се сети, е националистическа художествена измислица от преди 116 години, чиято основна роля е саможертвено да се грижи за двама млади мъже и да бъде обиждана и презирана от други двама? Ако аз и ти сме израснали в среда, където ни е втълпено, че единственото, което можем постигнем в живота си, е да бъдем красиви, нежни и внимателни към нуждите на мъжете си, нима сексуалната разкрепостеност не е следващата логична стъпка? „Така и така не ставам за нищо друго, поне да припечеля малко капитал (социален, сексуален или твърд, в брой)“.
За това, разбира се, виновни сме всички, не само мъжете от предишния параграф. Виновни са музикалните клипове, пълни със свободнозаменими коли и тела, и училищната програма, където реално единствената женска фигура е Райна Княгиня (която… тъче знаме, докато историята се движи около нея). Виновни са псевдознаменитостите ни, които различаваме само по цвета на косата (колко Златки имаме вече?), и безбройните конкурси за красота, които навсякъде по света са повод за присмех, а в България все още имат някаква стойност; и Евгени Минчев (не съм сигурен той за какво точно е виновен, но е искрено противен и това е достатъчно), и още, и още, и още. Виновно е правителството (сегашното, бившото, следващото, няма значение), защото въпреки почти 25% жени в парламента (57-ми сме в света, което всъщност не е и наполовина толкова зле, колкото звучи), реалността е малко или много тази:
Виновнo е ефемерното ни „общество“, което успя да убеди близък за мен човек, че професионалните й успехи нямат значение, след като е навършила 30, освен ако не е омъжена или в сериозна връзка, и че единственият начин да поправи положението е да си купи цици. В случай че те интересува – помогна.
Често цитирано мнение е, че класическият феминизъм няма място в България, защото нуждите на комунистическата петилетка изтикаха жените от дома към работното място така или иначе. При все това професионалното израстване все още е от първостепенна важност и символ за успех само за мъжката част от работната ръка. „Нежната“ половина, от своя страна, го прави по неволя и за 70% от заплатата на колегите си мъже. Всяка жена, позволила си да мечтае за повече от Мерцедес, къща на Пампорово или корица на Плейбой, особено ако е конвенционално хубава, с присмех бива заклеймена като нечия курва/протеже (пресен пример – всичко, което се изписа по медиите за кандидатурата на Ева Паунова за евродепутат).
Как очакваме мъжете да видят човека, истинския мислещ, страдащ, мечтаещ, смеещ се човек под сутиена, когато никой, НИКОЙ от нас не учи дъщерите си как да го покажат?
Отплеснах се. И най-вероятно те изгубих преди няколко параграфа. Няма проблем, така няма нужда дори да се преструвам, че знам как да завърша този поток от думи дори що-годе оптимистично. Иска ми се да вярвам, че следващия път, когато видиш пияно момиче да се клатушка пред нощен клуб, ще извикаш такси, ще я прибереш в тях и няма да се опиташ да прекараш нощта с нея. Че когато един ден имаш дъщеря, тя няма да е „принцесата“, а „ученият“, „докторът“ или „политикът“ на татко. Че след време ще можем да говорим за насилието срещу жените по всяко време, а не само когато ООН реши, че е уместно. Че ще можеш да погледнеш статистиките в началото и първата ти реакция няма да бъде #НеВсичкиМъже. Най вече ми се иска да вярвам, че числата в тях няма да са същите.
Уви, вярата днес е в ограничени количества и на разпродажба в Теранова. Бягай, новата ти кукла чака…
Коментирайте чрез: