Защо умира протестът? Красивите и умните ще ви кажат, че обществото не го разбира и подкрепя, че го е убила пропагандата и че средният българин проспа революцията и не заслужава мислещия си елит. Тези вопли са едно от най-досадните и нечестно поднесени послания на протеста.
Защото протестът всъщност умира, убит не от пропагандата или от пасивността на средния българин. Протестът умира, убит от самия себе си. От липсата си на посока. От липсата си на критерий и широта. От това, че не разпозна благоприятните сезони. От изтърканите си мантри, обидни за интелигентния гражданин. От безразличието към промяната на ценностите му. Отливът на средния българин от протеста бе една справедлива и умна присъда над неговата безидейност и прогресираща баналност.
Имам спомен от мъглива зимна вечер пред Ректората. Шествието е блокирало кръстовището. Накиснат в неонова мъгла и протестни звуци, мълчи син тролейбус. Зад прозорците изстива лицето на средния българин, спрял между работния ден и несготвената вечеря. Срещу него и несготвената му вечеря размахва бастун протестният дядо. Не му се вижда читаво, че хората бързат да си сготвят вечеря си, вместо да размахват бастуни срещу тролейбусите. Имаше време, когато „протестърите” говореха с нескрито презрение за тази вечеря, думата „вечеря” стана такава една, някак си мръсна дума, да си в тролейбуса и да бързаш да си идеш у дома и да си сготвиш вечерята стана някаква неописуема еснафщина дотам, че мои познати умишлено или подсъзнателно изпускаха вечерята, или пък ядяха по малките часове на нощта, за да мине яденето за закуска. Но не липсата на вечеря или големият снобизъм на протеста го убиват. Убива го бастунът на дядото, презрението към средния българин и несготвената му вечеря, и непростимо инфантилното отношение към доверието на хората.
Всяка вечер десетки сини тролейбуси отнасят все повече от красивите и умните към несготвените вечери, към непрочетените им книги и недовършените им начинания. Те отиват напълно закономерно натам, където виреят личностите, където гражданското общество не е масовка, а нещо много лично. Четат Милен Русков и Том Кланси, слушат Шуберт и Пинк Флойд, подготвят се за изпити, поставят пиеси, рисуват, отспиват си, работят, любят се. Отливът от протестите няма нищо общо с качеството или количеството; той е наказателен жест към подменения смисъл на изтощения и стерилизиран, а и оскотял площаден формат.
Изтощен след седеммесечна Оставка, протестът започна да влиза в комбинации с партийни субекти, които по всички видими белези нямат никакъв интерес от Оставка Веднага. Мисля, че именно Оставка уби смисъла на протеста. Освен, че ограничи речниковия му запас до една единствена дума, и го лиши от въображение, тя го докара до състояние на гибелна шизофрения. С подобни мономанни мантри в религиозните секти се промиват мозъци. “Оставка веднага” няма да се случи, въпреки че стана базисна мантра на протеста и изтри далеч по-съществени цели и ценности; въпреки, че за нея се пеят песни и редят балади, въпреки че уличните кучета подскачат и уличните котки мяукат за нея. Тя бе обезсмислена от заигравките с партийния формат, от действията на субектите, самоизлъчили се като изразители на протеста и осветили неговата литургика в първоначалната му фаза. Стигна се там, човек да не знае в какви интереси инвестира личностния си потенциал, и да се пита дали не би бил по-полезен на обществото си извън станалите вече стериотипни форматни рамки на протеста. Оставка, също като Годо, няма да дойде скоро, но това не й не пречи да се ангажира и изтощава обществена енергия в безпродуктивно натискане и очакване. В името на този неидващ Годо, с мантрата на оставката, гражданското общество бе подлъгано да изтъргува една по една своите далеч по-жизненоважни ценности. Изобщо, трудно ще е да се изброят малките мръсни игри, с които бе изтъргувана обществената енергия от началото на протестното движение и които стерилизираха и опорочиха гражданската му мотивация. Тази паралелна реалност бе създадена с наши задружни усилия и бе поднесена някому на тепсия. Тук и сега. Днес. В твоя и моя живот.
В тези игри някой постоянно опитва ни в клин, ни в ръкав да намесва и Ранобудните студенти, при това в момент, когато най-добрия интерес на общността им изисква да останат встрани от котерийните борби. По външни наблюдения, Ранобудните са единствената протестна общност, опазила в някаква степен първоначалния си смисъл – едно объркано „малко стадо”, което продължава да се бори за своята идентичност, чистота и единство. Те взеха трудното, отговорно и непопулярно решение да шкартират радикалния формат, който им носеше главозамайващ рейтинг в обществото, и да се впуснат в трудния и дългосрочен формат на общностния диалог – “кръглите маси”.
Има една знакова фраза на Христос в Евангелието на Йоан: “Добрият пастир се грижи за стадото, а крадецът идва да открадне…” Над Ранобудните и техните чисти, почти идеалистични намерения, тегне съвсем откровената сянка на „крадеца”. Че сред ранобудните „работи” външен „крадец”, не е трудно да се открие по почерка и резултатите. Заедно с онези, които им помагаха, сред тах се намъкнаха и „вълците в овчи кожи”. От десет души, които идват по някакъв повод при Ранобудните, девет не се интересуват как да помогнат на турбулентната им група да остане цяла, а правят точно това, което най-много би им навредило: увличат ги в партизанщина и извън позитивните общностни динамики, извън трудно намерената удачна форма на общностен дискурс. С други думи, правят всичко възможно да ги довършат.
Има ли смисъл да се продължава? Има ли път през тези грозни истини? Има ли отвъдно за протеста?
Има. Протестът все още е жив. Средният българин все още се мярка зад стъклата на тролейбусите, с несготвената си вечеря и умната си присъда срещу изопачения, но все още активен протест. Все още дишат, мислят, търсят отговори, строят мостове и рушат стени и Ранобудните, и площадните протестиращи, и гражданите. Оставката на правителството и разбиването на порочните структурни и стратегически комбинации на задкулисието все още е на дневен ред. Приоритетна необходимост обаче остава свестяването и активизирането на гражданското общество, превръщането на първичната протестна енергия в осъзната обществена стратегия. И процесът по изграждането на електорат, в който бяха канализирани енергията и формалната актуалност на протеста, все още може да бъде обърнат и насочен към изграждането на общество.
Публикувано в брой 26 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: