Doping time, част I – Каторгата

,,Идея си нямаш какво представлява Тур дьо Франс. Разпятие. Даже по-лошо – пътят до Голгота има 14 спирки. Нашите са 15. Страдаме от старта до финала. Искаш да знаеш как издържаме? Ето…“ – Анри ядосано започва да си рови в раницата, да вади шишенца и да ги строява на масата. ,,Това е кокаин – за очите ни, хлороформ – за венците, конски мехлем, за да пазим топлината в коленете си. А хапчетата? Искаш ли да видиш и малко хапчета?“ – Анри вади три кутии от чантата. ,,Истината… – добавя брат му Франсоа – …е, че се разхождаме върху динамит“.

В Шербург, Франция, сме – през 1924 г. В Café de la Gare седят братята колоездачи Анри и Франсоа Пелисие. Срещу тях се поклаща на стола небезизвестният Албер Лондр – кореспондент на вестник Le Petit Parisien. Анри Пелисие, който тогава е действащ шампион, преди часове за пореден път се е изпокарал с организаторите на Тура. По стара традиция – отново е заплашен с дисквалификация. Време е за вендета.

,,Не си ни виждал в банята след финал. Направо да си купиш билет за шоуто. Влизаме оплескани с кал, излизаме бели като чаршафи, изцедени от диария, припадаме насред водата. Нощем в стаите не можем да заспим – треперим и танцуваме като обезумели“.

Зловещите истории се редят една след друга, а Албер Лондр и Le Petit Parisien удрят джакпота. Тиражът на следващия брой чупи рекордите, главно заради материала ,,Каторжниците на пътя“, който цитираме. Истината е, че след време Франсоа признава: ,,Лондр беше известен репортер, обаче си нямаше и понятие от колоездене. Малко го поизмайтапихме с кокаина и хапчетата ни.“ Историите на братята очедивно са поукрасени – донякъде за да пуснат по пързалката Лондр, донякъде за да очернят организаторите. Подозрението, че състезателите май са превърнали фармацевтиката в хоби, обаче остава.

Самият Анри Пелисие е нещо като мустаката френска версия на Вили Вуцов. Да му се затвори устата било трудно, а да мине Тур без скандал между него и организаторите – странно. Причина за гнева му най-често е основният организатор на Тура – Анри Дегранж, който умишлено поддържа условия за състезаване, близки до садизма. Дегранж е бивш колоездач и изповядва съмнителната концепция за максимално изчистен спорт без каквато и да било външна намеса. Перфектният Тур в неговите очи се състои само от колелото, състезателя и пътя. Нищо друго. ,,Страданието е най-добрият начин да калиш волята си“, казва Дегранж.

А страдание има в изобилие – състезателният правилник силно се доближава до този в Тулонската каторга. Състезателите нямат право на каквато и да било помощ, поправят си сами колелата, пътищата са разбити, велосипедите са с дървено окачване. Да завършиш етапа без повреда си било равносилно на миничудо. Състезателите нямат резервно колело, нямат резервни гуми, ограничения имат даже с облеклото и количеството вода. Тази месомелачка продължава над 3000 км – през равнини, планини, дъжд, жега и двуцифрени температурни разлики. Като през цялото време въртиш педалите с максималната скорост, на която си способен.

При подобни кошмарни условия чантите на братя Пелисие не са изненада. Концепцията за ,,изчистен спорт“ на Дегранж явно няма нищо против торбите с химия. А за тях се е знаело от всички – в правилника на Тура от 30-те години дори се напомня услужливо на състезателите, че ,,лекарствата не се предоставят от организаторите“. Предстоят десетилетия на черна хроника, преди допингът изобщо да бъде признат за проблем.

А Турът всъщност е нещо като мрачното еволюционно дърво на забранените вещества. На страниците му може да проследите как умират и се раждат нови течения сред допинга. За да навлезе масово даден медикамент в световния спорт, почти сигурно вече е изпробван по колоездачните трасета на Франция, а всяко издание на Тура отдавна се е превърнало в безкрайно надлъгване между антидопингови власти и спортисти. Колкото и да нараства списъкът със забранени вещества, състезателите винаги са откривали и винаги ще откриват нови и нови начини за злоупотреба. Елитният спорт открай време хищно е вперил поглед в научните лаборатории и дебне да улови всяко ново научно откритие, от което може да извлече полза. Кратък пример – преди няколко години молекулярният физиолог Лий Суийни създаде т.нар. ,,Швайценегерови мишки“. Чрез иновативна генна терапия Суийни и екипът му успяха да повишат мускулната маса на експерименталните гризачи с до 27%. Предполагаше се, че са направили пробив в борбата с мускулната атрофия. Кой им позвънява първи? Футболен треньор от колежа в Пенсилвания, който учтиво ги моли да допингират целия му отбор. Суийни, разбира се, отказва категорично, без да знае, че въпросният треньор е само първият от списъка. В следващите месеци телефонът на Суийни прегрява. ,,Не знам откъде и как бяха чули за работата ни, но всички искаха да станат лабораторни мишки“.

В ранните години на Тура (1903), разбира се, допингът е доста по-примитивен. Правилото е: взима се всичко, което работи като обезболяващо или би намалило смазващата умора, т.е. – от коняк до нитроглицерин. Преобладават стимулантите – вещества, които действат на централната нервна система, стимулират физическата и умствената дейност, намаляват чувството на умора. Често срещан метод е състезателите да връзват напоена с етер кърпичка под брадичката си – вонята е убийствена, но изпаренията намаляват болката в краката им.

По трасето в тези времена цари умерена анархия – състезателите се отбиват по барове и кръчми, за да търсят алкохол; скатават по някой-друг километър с влакове, коли и пр. Допингът варира от предимно безобиден (алкохолни напитки) до потенциално самоубийство (стрихнин). Стрихнинът е алкалоид с дотолкова токсично действие, че леталната доза за човек е 2 мг/кг. Днес се ползва като отрова за мишки и пестицид. В зората на Тур дьо Франс го ползват за стимулант. В минимални дози стрихнинът прави нервните клетки свръхчувствителни и ги кара да реагират и при най-малкия дразнител. Ефектът върху състезателите е, че започват да изпитват неистово желание да се движат. Ползват го особено в крайните етапи от надпреварата, като средство за ,,презареждане“. Един от документираните случаи на употреба на стрихнин е на маратонеца Томас Хикс на Олимпиадата през 1904 г. В течение на надпреварата Хикс получава от треньора си две дози стрихнин плюс голямо количество бренди. Дяволският коктейл от отрова и алкохол помага на Хикс да спечели, но след финала той е буквално полужив. Успява да вземе златния си медал едва няколко дни по-късно, след което спира с атлетиката.

Линк към втора част>>
Линк към трета част>>