Идеята за тази инициатива изникна, когато наближи 240-ият ден на протеста. Сякаш по ден се падна за всеки депутат. Трябваше ни някаква обща комуникация. Аз съм писала много пъти до депутатите и никога не съм получавала отговор. Помислих, че ако се обединим 240 души, ще „тежим повече“. Исках депутатите да разберат, че са длъжни да общуват с хората. Искам народните представители да говорят на нормален, разбираем език.
Участниците не избираха сами депутата, когото да питат. Имаше елемент на игра – всеки от участниците избираше номер от 1 до 240 и получаваше име на депутат. Всеки правеше проучване и изпращаше своето питане. Никой не е получавал насоки какви въпроси да задава. Имаме 240 напълно различни въпроса.
Един от любимите ми е от Сияна Мишкова до г-н Алиосман Имамов: „Смятате ли, че въвеждането на електронно гласуване ще намали значително разходите на Вашата политическа сила за автобусен превоз?“.
Всички въпроси могат да бъдат прочетени на специално създадения блог iniciativa240.blog.bg.
Обобщение трудно може да направи. Отговорите са много малко, a тематикатa – доста разнообразна. Питам се обаче защо останалите не благоволиха да отговорят? Дали смятат обикновените хора за по-нисши от тях? Или че хората не заслужават вниманието им? Те живеят в друг свят, различен от нашия.
Очевидно е, че има да се върви още дълъг път, докато започнем наистина да вярваме в нашите институции. Когато видя нередност, пиша жалби, звъня по медиите. Виждала съм институциите да откликват, виждала съм и да игнорират. Има нещо много гнило в структурата и дейността и на общините, и на кметовете, и на народните представители. И другият вид институции, толкова важни за развитието на обществото – учители, лекари и църквата, – те също не са ни като хората – компрометирани са по някакъв начин и не носят на обществото тази сила и увереност, която правят в „нормалните“ държави.
Ще започна да вярвам, когато започнат да се назначават хора заради уменията им, а не заради партийната им принадлежност. Мечтая учителите и лекарите да са горди от професията си, а църквата да носи добродетели и да учи хората на разбирателство и взаимопомощ.
А дотогава ние ще продължим. Обсъждаме всеки да си „хване“ своя депутат и да си го следи какво прави и да докладва на останалите. Това е пробуждане. Интересуваме са за правата си, развиваме се.
И всеки може да бъде полезен, според своята лична преценка. Когато сме обединени, имаме по-голям шанс да бъдем чути. И колкото по-често изискваме, толкова повече работим за израстването на нашите институции. Първо обаче трябва да се промени мисленето. Огромна част от населението мисли как да си осигури прехраната. Тe имат изродени идеали и ценности от дългото време на липси и лишения, те издигат в култ новите коли, модерните телефони, красивите дрехи и пр. После възпитават децата си така и… стигнахме дотук.
Това трябва да променим. Да накараме всеки да вижда красивото в природата и в хората. Да вярва, че заслужава повече. Че е личност и имат права. Че има мнение и то е важно.
Гласът ни може да се чуе!
Публикувано в брой 32 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: