В настоящата статия ще си говорим за велосипеди. Вие не сте ли карали колело като малки? Не може да не сте. Преди да настъпи ерата на смартфоните, мечтата на всеки хлапак бе да получи колело за рождения си ден. И неслучайно – целият делови и социален живот на въпросния хлапак се въртеше около велосипеда. Суровите правила за издигане в кварталната йерархия бяха недвусмислени по този въпрос – трябва ти колело, ако искаш да се издигнеш, да си част от тайфата, да имаш бъдеще, да излезе нещо от теб . А и сами знаете, че когато си на осем, върху колелото, започваш да се чувстваш най-малко на шестнайсет. Ако задълбаем и на философска тематика, може да споменем, че именно от колелото научаваш важния житейски урок за падането и ставането. Да не говорим, че си беше и здравословно – не че когато си на осем ти пука за това.
Сега се запознайте с първия ни герой – казва се Франк. Той не е на 8, а на 52 години, и въпреки това не слиза от колелото. С него се придвижва из града, ходи на работа, по делови срещи, до парка, до магазина. При това бързо, лесно, евтино и удобно. Да не говорим, че е и здравословно – когато си на 52г. вече ти пука за това. А Франк има късмета да живее в Копенхаген. Ако някъдe във вселената съществува място, наречено Велосипеден рай, то със сигурност прилича на Копенхаген. Тук всичко е на педали – таксита, поща, полиция, улични чистачи, градска администрация. Не се шегувам – падат се средно по около 5.2 велосипеда на една кола, а общият им брой е по-голям от населението на града. 36% от жителите ползват колелото като основен транспорт. Франк е един от тях. Заварваме го точно когато излиза от вкъщи и поема за работа по велоалеята. Денят е слънчев, хората – усмихнати, велосипедистите се наливат с кафе в движение и си разменят лафове по светофарите. Във велорояка могат да се видят студенти, ученици, работници и пенсионери. Всеки е тръгнал за работа, университет или пък просто се разхожда рано сутрин.
По същото време на приблизително 1637км. оттам, с колело от вкъщи тръгва и вторият ни герой – Оги – студент по информатика, стажант в IT фирма. Оги е на 24г. и няма късмета на Франк да живее в Копенхаген. Напротив – Оги живее в София, в частност – квартал Надежда. Ако някъде във вселената съществува място, наречено Велосипеден ад, там със сигурност е с една-две идеи по-приятно от София и в частност с още три-четири от квартал Надежда. Счита се, че тук с велосипеди се занимават само мазохисти, умствено увредени и онкоболни в напреднал стадий. Към коя група спада Оги не е ясно, но заварваме и него точно когато излиза от вкъщи и поема за работа по велоалеята. Времето е мрачно, хората – намръщени. Зли, заплашителни физиономии наблюдават Оги иззад стъклата на колите, а по светофарите не се разменят лафове, а псувни. Тук вече не говорим за статистики – говорим за оцеляване. Оги отлично знае къде се намира и предвидливо се е закичил с такова количество светлоотразители, стопове и фарове, че напомня на тексаски ТИР. Те обаче очевидно се оказват недостатъчни за един шофьор на БМВ, който с тъпа усмивка прави чудовищна засечка на Оги, докато излиза от една пряка. За щастие Оги е с дълъг стаж из софийските улици, в резултат на което е развил почти свръхестествени рефлекси и успява да спре навреме. Пътят продължава. 8:30 сутринта е – велоалеята е наводнена от забързана тълпа пешеходци. Странни маневри, акробатични изпълнения и Оги успешно стига до велосветофара от другата страна на надлеза. Очевидно проектиран от някой садист и по-несинхронизиран от защитата на Левски, светофарът представлява потенциално самоубийство. На Оги му се налага да пресече две от най-натоварените платна в София, без да се ръководи от светлините и по възможност без да изгуби някой крайник.
В това време в Копенхаген Франк си купува в движение закуска от една от милионите търговски велорикши. Изяжда я (отново в движение) и изхвърля салфетката (пак в движение). Забравих да спомена, че тук дори проклетите кошчета за боклук се монтират наклонени, така че за велосипедистите да е по-удобно. Типично по български, усмихнатият Франк започва неоснователно да ме дразни, затова в пристъп на патриотизъм, от чиста злоба и завист, ще му спукам гумата! Обаче съм безсилен. Със смайващо, скандинавско спокойствие Франк добутва колелото си до най-близкия велосервиз (има ги средно през 1,5 км.) и след по-малко от 5 мин. отново е на път за работа. Дявол го взел!
Връщаме се в София и откриваме, че Оги е пресякъл светофара жив. Отдъхваме си. Вече сме на Централна гара. Велоалеята тук е качена директно върху тротоара и минава на сантиметри от автобусната спирка. Оги се нуждае от пророческите способности на Ванга и погледа на Стив Неш, за да не се размаже в някой обемист куфар или още по-обемиста леличка. В крайна сметка слиза на платното – в насрещното движение. Там шансовете за оцеляване са по-големи. Няколкостотин метра по-надолу велоалеята стига до Лъвов мост и буквално свършва в нищото. На Оги му предстои да измине отсечката оттам до Централни хали отново по платното, където тясната ивица асфалт се дели едновременно от купчина паркирали коли, двупосочното движение, двата трамвая и… Оги.
Пак скачаме няколко светлинни години напред в цивилизацията – Копенхаген. Франк вече паркира колелото си пред работата – общината в Копенхаген. Май забравихме да споменем – Франк Йенсен е кметът на града. Един от хилядите, които всяка сутрин пътуват за работа с велосипед. Млъквам и ви чакам да си представите гледката – български политик върху колело. Прави сте – абсурдно е.
В София сме. Оги е жив! Връзва си колелото с три катинара пред службата. За разлика от Франк, Оги не е реална личност, а по-скоро събирателен образ на малкото останали луди, които напук на условията продължават да карат колело из града с риск за живота си. Велоалеята от разказа дори минава за една от най-новите и добре поддържани в столицата. На други места положението е още по-трагично – алеите минават през стълби, подлези, правят странни завои, върху тях се монтират билбордове, паркират коли, плочките хлопат, настилката се рони.
Ще кажете, че няма място за сравнение между нас и Дания? Напротив – и там са имали същите проблеми, още през 80-те години. Разрешават ги с будно гражданско общество и усилена работа. Тогава след зачестилите инциденти с колоездачи, местни велосипедисти организират операцията ,,Бели кръстове‘‘ – с бял кръст на асфалта се маркира всяко място в града, където е загинал колоездач. Следват много демонстрации, а няколко години по-късно от местната велоасоциация небрежно стоварват двуметрово парче бордюр пред офиса на тогавашния директор на трафик отдела – Йенс Крамър Микелсен. Искането е едно – ясно разграничени и безопасни велопътища в града. Микелсен явно се разстройва доста и взима нещата присърце, защото когато 5 години по-късно става кмет на Копенхаген, една от основните точки в платформата му е именно безопасният велотранспорт в града. По време на 15 годишния му мандат, Копенхаген постепенно се превръща във Велотопията, която е в момента. 359км. велопътища – при това широки поне 2,5м. и отделени с 10 сантиметрови бордюри. Т.нар. велоалеи, които са на почит у нас и могат да се опишат като умерено разсипване на блажна боя, не са долюбвани от датчаните и се опира до тях само в краен случай. Дължината им е общо 24км.
У нас – миналата година се проведе международен форум, организиран от холандското посолство. На него експерти по градска инфраструктура от Холандия даваха консултации относно методите за изграждане на велоалеи. Тогава главният архитект на София Петър Диков се изпъна пред тукашни и чужди медии и заяви, че до края на 2014г. столицата ни, ще се сдобие със 100км. велоалеи, като 60км. от тях, вече са изградени. След подобно изказване, единственото, което може да му се пожелае е да се самоубие ритуално, защото дори с новостроящите се велоалеи, в момента общата им дължина в София е не повече от 38км. С небивало качество, както разбрахме. Стигна се до парадокса преди дни от българската велоасоциация официално да ,,помолят‘‘ Столична община да спре изграждането на велотрасета, тъй като те на практика са неизползваеми и ненужни. Кой е виновен? Оказва се, че при проектирането на велоалеи е потърсено мнение, както от външни експерти, така и от местната велообщност. Когато след месеци обаче проектът се привежда в действие голяма част от съветите изобщо не са взети под внимание. Иначе казано – на хартия е едно, а наяве – съвсем друго. Експерти и колоездачи заявяват, че почти никоя от препоръките им не е изпълнена и велоалеите не се различават по нищо от обикновен тротоар. От Столична община твърдят обратното. А Оги продължава да мъкне колелото на гръб през подлезите.
За какво е целия този шум около велоалеите ще попитате? За единия самотен Оги? Не – просто велотрасетата са в състояние да се превърнат в страхотен икономически стимулатор, а при правилна инвестиция всеки цент налят в тях се връща умножен неколкократно. Малко цифри – изчислено е, че в Копенхаген всеки километър, изминат на колело, докарва 0,21 US долара в държавната хазна, докато всеки километър, изминат в кола – води до загуба от 0,12 US долара. Изследване показва главозамайващите 30% по-малка смъртност при редовно каращите велосипед, като отново всеки километър на педали спестява 0,21 US долара на здравната система. Това прави 91 милиона на година, спестени от здравеопазване. Оттам се вдига продуктивността на здравните работници, печелят се пари и от понижения процент на болнични. Пестят се големи средства още от пътна поддръжка, от гориво, от намален трафик. Отделно – споменатите велосервизи и многобройни веломагазини създават голям брой работни места. А експертите по градска среда наливат пари в икономиката, чрез консултации в чужди държави. Но на градската управа в Копенхаген това не и е достатъчно – планът е до 2025г. 50% от целия трафик в града да се осъществява, чрез велосипеди, което би превърнало Копенхаген в първия град с отрицателни нива на CO2 в света. Не се съмняваме, че ще го направят – за разлика от България там има приемственост между различните правителства. Лично Франк ни го гарантира. Хващаме го отново на излизане от работа. Репортерка от местна телевизия му е устроила засада и го напада с въпроса: ,,Как ще разрешите проблема с гигантските велосипедни задръствания в града?‘‘. Франк нахлупва каската и яхва колелото: ,,Да го разреша ли? Та аз се гордея с него!‘‘
За последно сме в София.Тук си нямаме Франк. Имаме други екземпляри, например Татяна Буруджиева – авторката на гениални и изпълнени със смисъл проектозакони, като ,,Да изгоним велосипедистите от платното!‘‘ ,,Шофьорски книжки за велосипедистите!‘‘,,Солени глоби за велосипедистите!‘‘,,Затвор и смърт за велосипедистите!‘‘. Бихме искали да ви разкажем и сърцераздирателната й история, как е била безмилостно атакувана от пешеходец и колоездач, докато седяла невинно в мерцедеса си, но честно казано нямаме нерви. Не искаме да си разваляме настроението след Франк.
В отношението на държавата към велосипедистите обаче можем да видим отражението на големия проблем – отношението й към гражданите изобщо и особено към младите. Във всички области на обществения живот – образование, трудов пазар, възможности за реализация – те се срещат със същите хлопащи плочки, ронещи се настилки и самоубийствени светофари, а непукизмът от страна на държавата рано или късно ги води то Терминал 2. Днес Оги оцеля – утре може да не успее. Вдругиден, най-вероятно, ще му писне и ще емигрира. В някоя страна, в която може да отиде с колело на работа, без опасност да осакатее или да го размажат на асфалта. Да му се сърдим ли? Ами не – по-скоро последвайте примера му. Слезте от колата, завъртете педалите, бъдете активни граждани, направете града си по-приятно място, стоварете двуметров бордюр пред кметството ако се наложи. Или поне не гледайте лошо Оги иззад стъклото на колата.
Вие не сте ли карали колело, като малки?
Публикувано в брой 39 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: