Д-р Захари Зарков завършва медицина през 1997 г., обучава се по психиатрия в Медицински университет – София и от 2005 г. е специалист-психиатър. Работил е като психиатър в отделение към МБАЛ – Монтана и в Университетската психиатрична клиника на УМБАЛ „Александровска“. Има интереси и опит в терапия на афективни и тревожни разстройства, овладяване на кризи, водене на профилактика при депресии и шизофрения. Публикувал е статии и доклади в български и международни професионални списания. Консултант-психиатър е в амбулаторна медицинска служба.
От 2006 г. до момента е главен експерт в Сектор „Психично здраве“ в НЦОЗА (Националния център по обществено здраве и анализи), гр. София.
► Координатор e на полевата работа на международното изследване на здравето и стреса (EPIBUL), част от World Mental Health Survey Initiative 2003–2007 г.
► Участва в разработка на инструмент за Мониторинг и оценка на ефективността на програми за поддържащо и субституиращо лечение с метадон в България (2009 г).
►Координатор за България на Европейската мрежа за промоция на здраве на работното място (EМПЗРМ). Ръководител на Проект „Психично благополучие – Промоция на добра практика за психично здраве на работното място“ 2008–2010 г.
Д-р Зарков, каква е разликата между психотерапевт, психолог, психоаналитик и психиатър, ако има такава, и помощта на кого от изброените в какви случаи да потърсим?
д-р З. Зарков:
Психиатрите сме лекари (с висше медицинско образование и специализация по мед. специалност „Психиатрия“, подобно на кардиолозите, невролозите и хирурзите…). Психолозите НЕ СА ЛЕКАРИ, учат психология. Психотерапевтите могат да бъдат лекари, психолози и други хуманитарни специалисти, обучили се да практикуват психотерапия (в различни разновидности, методи и похвати) – лечение и консултиране.
Психоаналитиците са психотерапевти, използващи психоанализата като метод за постигане на разбиране и по-добро управление на несъзнаваните мотиви и страсти, които оказват влияние върху емоциите, житейските избори и мотиви и поведението на хората. Психоаналитичната психотерапия използва откритието, че несъзнаваните психични процеси имат равностойна и понякога ключова роля за нашето функциониране…
Каква е рецептата за добро психическо здраве? В какво психично състояние е нашата нация днес?
Усещането за собствена стойност и за това, че всеки човек е ценен, независимо от пол, етнос, религия, сексуална ориентация или политически възгледи, е в основата на здраво психично функциониране.
Общи съвети (като от булевардни списания или тв-предавания за домакини) не мога да дам. Важен е отделният човек, а не масата или обемът избиратели.
Последната извадка на психично болните в България е от 2002 и 2003 г. Тогава данните за нашата държава са сходни със средните стойности за Европейския съюз. Оттогава обаче са минали десет години. Според вас дали процентът на болните се е повишил? Какъв е техният профил?
„Психично болните“ не могат да се обобщят така. Представителни са извадките за популацията, от тях чрез епидемиологични изследвания се „мери“ болестността от психични разстройства. Има публикации на нашия екип по темата – на сайта на НЦОЗА. Не е ясно каква е динамиката на честите психични разстройства (каквито са тревожните разстройства (панически атаки, фобии, посттравматичен стрес), периодичната депресия и злоупотребата с алкохол и наркотици) у нас през последните 10 г.
В момента кандидатстваме за мащабен проект пред Норвежкия финансов механизъм. В него сме предвидили ново епидемиологично проучване, което да отговори на тези въпроси. Предишни данни са публикувани (можете да ги прочетете тук). По отношение на т.нар. „тежка психична болест“, каквато е шизофренията, научните факти показват една стабилна честота от около 1% от населението. Тази честота не се мени значително през последните 50 г.
Кога един човек с психични проблеми бива настанен в лечебно заведение? Вярно ли е, че голяма част от тези заведения нямат капацитет да настанят всички, нуждаещи се от специализирано лечение, затова те са оставени на произвола – няма кой да се грижи за тях, скитат по улиците и безчинстват, нападат, нараняват? Има ли статистика колко са хората с трайни психични увреждания и каква част от тях са хоспитализирани?
Думата „настанен“ навява стари, социалистически, неприятни спомени. Тогава „настаняваха“ хората с хронична психична болест в психиатриите, за да не пречат на манифестациите или да не „загрозяват“ посрещането на някой представител на „братски“ народ…
В България постъпване в психиатрично отделение става с писменото съгласие на боледуващия или със съдебно решение, при необходимост от лечение и липса на критичност от болния за писмено съгласие. Не е вярно, че отделенията нямат капацитет да лекуват остро настъпилите състояния. Въпросът ви за грижата минава през това да има структури (преходно жилище, дневен център, защитено жилище), които да помагат на страдащите в живота им с болестта след изписване от болницата. Има такива структури, но са крайно недостатъчни – създават се на проектен принцип и после има огромни трудности с устойчивостта след края на проекта. Това е голямата тема на психосоциалната рехабилитация. Затова изглежда, че хронично боледуващите „скитат“. Но не съм съгласен, че нападат и нараняват. По статистика от МВР и съдебните власти нападащите в големия си процент не са хора с психични разстройства.
Вярно ли е, че със системата в момента на практика всеки може да бъде освидетелстван, да извърши престъпление утре – например да убие човек, и да бъде оневинен, тъй като се води писхичноболен, а на практика да е съвсем нормален човек и деянието му да е напълно съзнателно?
Не е вярно, че всеки може да бъде „освидетелстван“ и това да е причина „да му се размине наказанието“. Ако има такива (публично известни случаи), то това е големият проблем за дефицита на справедливост в България. При съмнение за неистинска експертна оценка обществената защита може да поиска тройна, петорна и нагоре съдебнопсихиатрични експертизи – за доказване на вменяемост и дееспособност при извършвани престъпления.
Да поговорим и за агресията. Хора се стрелят за паркомясто, деца се убиват едно друго, анонимността на интернет позволява всеки да обижда и напада останалите, данните за жертви на домашно насилие са шокиращи. Всеки ден се сблъскваме с нея, било в кварталния магазин, било на улицата, било в парка. Кое прави хората агресивни? Как можем да се справим с агресията – защото в момента сякаш я игнорираме и сме се затворили в себе си, нима предпочитаме да не реагираме от страх?
Агресивността е маладаптивен механизъм за справяне със стреса при възрастните. При децата по-скоро е „взаимствано поведение“, най-често от домашната среда – процес идентификация с бащата насилник например.
Като говорим за „справяне с агресията“, трябва да се мисли за справяне с причините за нея – това е стресогенният начин на живот, който сме принудени да живеем. Основен принцип е, че интервенциите за превенция или коригиране на ситуации с много високи нива на стрес трябва да намаляват рисковите фактори и да създават/увеличават в същото време подкрепата и ресурсите за справяне. При съмнение, че сте подложени на постоянен стрес, т.е. сте в състояние на дистрес, е необходимо да не омаловажавате и подценявате ситуацията. Например появило се безсъние или намален апетит, или напрежение и усещане за сърцебиене, или лесна раздразнимост и чести избухвания по дребни поводи. Най-разумната постъпка е консултация с терапевт (личен лекар, психолог, психиатър) за оценка на състоянието. Самоинициативи с прием на „успокоителни и/или сънотворни“, препоръчани от „една приятелка/колежка“, отлагат подобряването на състоянието, често са погрешно интерпретирани и удължават влошеното ви качество на живот…
У нас сякаш е „срамно“ да признаеш, че имаш проблем, и да потърсиш професионална помощ. Получава се автоматично клеймото „луд“. Как можем да променим това насадено мнение и чия задача е това?
Има такъв момент, че хората се срамуват и пазят в тайна консултирането и лечението, което получават от нас. Но ми прави впечатление, че младите хора (20–45 г.), обърнали се за консултация и/или лечение, не се срамуват. Инвестират усилия за подобряване на състоянието си и качеството си на живот. Това действа благоприятно на техните семейства, близки и колеги.
Промяната в отношението към психичното здраве и болест е бавен процес. Минава през теснините на повишаване на здравната култура на обществото и стимулиране на по-високи изисквания към всички. Медии, държавни институции, НПО и личният пример са ключовите фактори за промяна на „насаденото мнение“.
Непрестанно се сблъскваме и с един омагьосан кръг – когато едно семейство живее в недоимък, на ръба на оцеляването и на практика е социално изключено, в дома чести гости са агресията и депресията. Скандалите са ежедневие, често и физическото насилие. Това естествено оказва широко влияние върху детето и със сигурност формира по-нататъшното му отношение към хората и живота като цяло. То е обречено да повтори този начин на живот – липсата на средства на родителите му са пречка то да получи качествено образование, а оттам и по-добра реализация, включително и различен мироглед. Това се предава и на следващото поколение. Какъв е вашият коментар?
Тук ще продължа за това как децата реагират на агресията в семейството. Не съм съгласен, че агресията и депресията като психично разстройство вървят ръка за ръка. Моят клиничен опит показва, че по-скоро междуличностните взаимоотношения, проблемите в разбирането и взаимно уважение и подкрепа са в основата на депресивните преживявания на ниво семейство. Не са водещи недостатъчната наличност на пари.
Навлизаме в дълбоките води на българската народопсихология, където мъжът в семейството трябва да е силен, успешен и здрав като Крали Марко, а съпругата да е вярна домакиня и да трае като баба си „за хубост“…
Средното образованието все още е безплатно у нас и не можем да говорим априори за липса на качествено такова. Затова тук ще навлезем в друга болна тема – на образователната система и мотивацията на учителите… Като говорим за плащане за образование, някак се идеализират платените училища, където учат децата на големците или известните българи.
Не съм съгласен също, че деца от бедни семейства са обречени на бедност (може би разбирате и психична болест) и безперспективност. Така беше преди 1989 г., когато привилегии имаха само избрани. Родителите са хората (за съжаление ограбени от възможността да живеят и мислят свободно, ако са от поколенията, формирали се „по време на социализма“), които могат чрез личния си пример да променят бъдещето на децата си. Сега има много възможности, това го свързвам с европейския избор на българите и бягане от азиатския…
Напоследък отново се появиха редица истории за самозапалването – има три случая, които влязоха в обществения фокус последните седмици, през зимата на 2013 година също имаше няколко, към момента са 17 общо – какво подтиква хората към тази отчаяна стъпка и този ужасяващ и със сигурност най-болезнен начин да сложиш края?
Самозапалването не е характерен за България способ за самоубийство, по-скоро е акт на отчаяние, пряко свързан с огромния дефицит на справедливост в нашето общество. Според мен не е „на дневен ред“ самозапалването, а е медийна безотговорност.
Има ли ясна статистика колко българи годишно правят опити за самоубийство и при колко от тях опитът е успешен? Доколко е достоверна и може ли да се злоупотребява с нея? Има ли нещо като профил на хората, които посягат на живота си – какви са те като възраст, образование, стандарт, професии?
Да, има достоверна статистика. Колегата от нашия екип на Сектор „Психично здраве“ в НЦОЗА, д-р В. Наков наскоро мина вътрешна защита на дисертация по темата. Валидна информация може да се прочете и цитира от сайта на НЦОЗА (вижте презентацията), където събираме, обработваме и анализираме данни за суицидните опити от цялата страна.
Предишното правителство се хвалеше, че разработва стратегия за превенция на самоубийствата. Предполагам, че е останало само в сферата на пожеланията. И всъщност – къде е грижата на държавата в областта на психичното здраве? Прави ли достатъчно? Има ли достатъчно подготвени кадри, специализирани заведения, средства и най-вече – работи ли се в посока превенция?
Има изработена национална програма за превенция на самоубийствата, в чието създаване съм участвал и аз (като част от екипа на Сектор „Психично здраве“ в НЦОЗА). С приложен екшън-план, срокове и бюджети. Тя бе предложена на министър Ст. Константинов през април 2011 г.! До този момент не знам да е разглеждана, обсъждана със заинтересованите институции, НПО или поне с националния консултант по психиатрия…
За работата на предходното правителство мога да кажа, че в т.нар. „Национална здравна стратегия (2014–2020)“ темите за самоубийствата, превенция, грижа за психичното здраве са застъпени повърхностно, неясно – общи приказки, нахвърляни „за цвят“ (прочетете на стр. 54–57 от стратегията), без ясен план, ангажимент на държавата, бюджет и т.н…
Сега, края на 2014 г. има шанс чрез проект, разработен отново при нас, в НЦОЗА, да бъде направено нещо за превенция на самоубийствата чрез финансиране по т.нар. „Норвежки финансов механизъм“. За съжаление проектът буксува близо 2 г. заради промените в МЗ, консултанти на проекта, наши вътрешноинституционални проблеми. Но в момента има шанс нещата да заработят отново.
Грижата на държавата е в това да участва, като инициира, поддържа и стимулира начинания за просвета, превенция и ранни интервенции в областта на психичното здраве.
Кои са най-честите причини за депресията? Има ли точна статистика колко българи страдат от депресия – често излизат шокиращи цифри, доколко са верни? Болест ли е депресията и как можем да се справим с нея? Кога в битката влизат и медикаментите и вярно ли е твърдението, че можем да се пристрастим към тях?
Депресията е от групата на т.нар. „чести психични разстройства“, които в голямата си степен са предизвикани от стресори, заедно с предразположеността към депресия. Има данни за България, които показват, че около 20% от хората над 18 г. някога през живота си са преживяли някакво често психично разстройство. Публикувани са в Бългаското списание за обществено здраве през 2010 г. Групата на т. нар. „разстройства на настроението“, каквито са депресията, биполярната болест и дистимията, имат пожизнена честота у нас, около между 6 и 7% (публикувани пак там). Дела на депресията е 5,6% от българското население. Депресията е психично разстройства, засягащо емоциите. Леките депресии биха се повлияли от психотерапевтична работа с компетентен професионалист. Умерената и тежката депресия се лекува с антидепресант и с други видове психотропни медикаменти – в зависимост от конкретната клинична картина. Не е вярно, че към антидепресант, предписан за лечение на депресия, човек може да се пристрасти.
Алкохолът и наркотиците каква роля играят? Депресията и отчаянието ли ни подтикват към тях като един вид бягство от проблемите, или вследствие на употребата им ставаме агресивни, асоциални и тъжни?
Алкохолът има антитревожен и развеселяващ ефект, улеснява заспиването и усещането за комфорт. Като такъв често злоупотребата му е маладаптивен начин за справяне със стреса. В момента работя по тема, свързана с образоваността, депресията и злоупотребата с вещества. Прави впечатление, че болестността от алкохолна злоупотреба „дублира“ до известна степен болестността от депресия.
Да, употребата на алкохол е бягство – в началото, по-късно става част от ежедневието. „Проблемите“, или казано професионално – стресът, е една от причините за злоупотребта с вещества. Следствията от злоупотребите са общоизвестни и ясни, мисля, за обществото ни.
И накрая, как ще коментирате състоянието на здравеопазването у нас като цяло? Подкрепяте ли идеята за въвеждането на електронна здравна карта?
Някои области на здравеопазването са със страхотни постижения и ежедневно спасяват животи. Други са в калта. Мнението ми за здравеопазването е, че силно са нарушени балансите във финансирането. Информационна система трябва на българското здравеопазване, а здравната карта е малък елемент от нея. Много работа ни чака.
Коментирайте чрез: