Помолих баща си да напише няколко реда за Георги Марков. За пръв път чух това име от баща си и оттогава се състезавам с времето да го настигна по познания за живота и писанията на „Скитника“. Колкото и да чета, колкото и да обсъждаме „Задочни репортажи“, между мен и баща ми винаги остава една празнота, основана на различие.
Езикът, чрез който е необходимо да се комуникира колко са били важни книгите, радио-емисиите, самото съществуване на Георги Марков, е заглушен. Колкото и да се старая да разбера какво е било „тогава“, колкото и многобройни частици от миналото, навързани от всевъзможни разговори, попити от книги, паметници, дори доза въображение, моите мисловни граници просто не позволяват да се поставя на мястото на баща си. Това, което неговите родители са били принудени да изживеят, тази жестокост и насилие, която несъмнено е изпитал и Георги Марков, за мен са немислими. Никога няма да съм наясно с това, на което са били подложени ежедневно тези и безброй други хора.Оттам се сформира и тази празнота между поколенията, между миналото и съвремието, между мен и моите баба и дядо.
Често се разхождам по моста Ватерло, където е убит Георги Марков, и често напомням на хората около мен – тук, с чадър, е убит най-известният български дисидент!
Но какво означава това за моя живот? Каква е връзката между жестоката и нелепа смърт на този толкова талантлив писател и мен? Нали комунизма вече го няма, ето нà, демокрация сме, в Европа сме даже, да не говорим, че даже сме и „по чужбината“.
Истината е, че Георги Марков е най-важният български писател днес. Той представлява основата, върху която трябва да стъпим, за да опознаем себе си и съвремието си – най-вече тези от нас, които спадаме в категорията „децата на прехода“. Срещу нашата история се води ожесточена битка така, както „тогава“ се е водила ожесточена война с цел унищожаването на свободната личност.
За да не изгубваме връзка с близкото си минало, с наследството си, всеки един от нас трябва да отдели време на дисидента Марков. Обръщам внимание на думата „дисидент“. Днес ние се намираме в много тежка ситуация, защото върху обществото и личността се упражняват многобройни силови механизми, спадащи под класификацията „посттоталитарни властови структури“. Ние протестира(х)ме. Откриваме нови и нови начини за съпротива – осмиване на миналото, окупации, изкуство, шествия. Ние всички постепенно ставаме трайни дисиденти срещу един остарял, огорчал, вмирисан, но все още ефективен политически елит. Имаме какво да научим от Георги Марков – за естетиката, за свободата и държанието на един свободен човек. Мисля, че още не сме там.
За да превъзмогнем празнотата, скромно трябва да разгърнем страниците, изписани от него за нас, и да преосмислим себе си днес. От тези от нас, които вече са изминали този път към Нещото, можем много да научим.
И така, помолих баща си да напише тези няколко думи, които аз не бих могъл да напиша:
Пътят към Нещото
Иван Николов
На 1-ви март се отбелязват 85 години от рождението на българския писател Георги Марков. Това е името, което съсредоточава в себе си опровержението, че „всички са маскари“. В противен случай комунистическият ритуал на избраничеството щеше да превърне името му в мит и пример за взискателното писане и живеене в годините на Народна Република България.
Само че теоретиците и практиците на модела „давам-получавам“ пропуснаха, че творчеството е и израз на човешкото непокорство. Не си представяха живот и гражданска позиция с предел на поносимост към бездуховността. Един нравствен ум и разтревожена чувствителност към социалните и политически процеси в България. И точно заради това изпратиха отровната сачма, с надеждата да унищожат перото, направило унищожителна дисекция на просъветския режим в България. За тях, поръчителите и изпълнителите, остана черната енергия от радостта на извършеното покушение. За нас, редовните слушатели на „Свободна Европа“, остана пронизващата болка от загубата на най-стойностния летописец и изобличител на комунистическата система в България. Георги Марков беше смъртоносно ранен на лондонски мост. В това има нещо символично. Декор, скрил в себе си божествената връзка между световете. Но и път, който в „Задочни репортажи“ е превъплътен чрез живи образи, социална и политическа тоналност и разголващата истинност за движение към Нищото. В този смисъл репортажите са пророчески. Отпор на клишетата и празнословието, на паметта за изконните човешки ценности и добродетели и напомняне за разпада им и насилието срещу човешката личност. На превръщането му в мълчалива, безформена маса, която се рови в прахта на тленното и материалното, на полуистините и популизма. Слава Богу, все още са живи хората, които, неподвластни на идеологически клишета, поставят знак на равенство между преживяно и написано в „Задочни репортажи“. Жив е техният горчив опит и споменът от кошмарите от преживяното, болката, тревогата и, ако щете, изненадата, че са оцелели. Те се противопоставят на теоретиците за „смъртта на комунистическото минало“ и подмяната му с лъжливи фетиши.
„Задочни репортажи“ са адресирани към всички и всичко, което утвърждава енергията да се противопоставиш на живот и общество без норми, в което е заличена границата между добро и зло, позволено и непозволено. Няма признание за грях! Всичко е позволено, за да възтържествува пътят към Нищото… Ето, появи се едно камъче, една светлинка, която се изтърколи и премина през лондонския мост, за да покаже на нас, българите, че винаги има път и към Нещото.
Публикувано в брой 30 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: