Публикуваме едно към едно обръщението на доцент Кристиан Таков, преподавател по гражданско право в Софийския университет, в началото на Похода на справедливостта на 10 ноември 2013 г.
Отсреща имаме хора:
– които наричат честността „наивност“;
– които бълват по форуми, но ги е срам от имената им, та ги крият;
– които мразят Ранобудните студенти заради смелостта им и заради собствената си пъзливост;
– които не разбират, че нещо може да се прави не за пари, а за идеал.
Само ги вижте на какво приличат:
– Ректорът на УНСС приканя студентите си да емигрират и плаши да ги заключи.
Рефлекси от предишната му месторабота.
– Депутат от БСП предвожда мутри и фашисти да поругаят Университета и да го опръскат с кръв.
Рефлекси от 1925 година.
– Председателят на църковното настоятелство на св. Александър Невски уволнява дръзналия да бие камбаната за Деня на будителите. Иначе казано – епископ Тихон въдворява тишина.
Липса на рефлекси и неспособност за рефлексия.
Като ги гледам, се сещам за думите на Макс Либерман – „Не мога да изям толкова, колкото искам да повърна“.
Да не забравяме обаче, че изброените са просто слуги на скрити господари.
Което не значи, че са безобидни.
Което обаче и не значи, че трябва да ги мразим.
ЗАЩОТО:
Те се хранят от омразата ни и растат върху й. Не им я давайте и не рушете себе си.
ЗАЩОТО:
Не за омраза, а за погнуса са достойни – и то не те, а делата им.
Различавайте човека от делата му. Тях дамгосвайте, него привличайте.
Не отричайте никому шанса да се покае, поправи и развие. С омразата си го гоните по пътя на злото.
ЗАЩОТО:
Дори да победим с омраза – как после ще живеем с нея?
ЗАТОВА:
– Не клеймете тия, които не мислят точно като вас, като предатели, като платени, като комунисти и като каквото друго там си ненавиждате;
– Не правете списъци с врагове – оставете тоя специалитет да си го ядат ония, които си го умеят;
– Бъдете будители, но не будете никого силом;
– И не размахвайте юмрук, а протегнете ръка.
Иначе ще заприличате на тях. И те ще победят завинаги.
Не можем да забравяме и друго – че злодеите десетилетия наред градят безумно социално неравенство, от което оскотяват и прекалено богатите, и унизително бедните.
Богатите се самозабравят. Бедните стават страхливи, отчаяни и затова – безразлични. Те не ни припознават като свои защитници и нашата битка не смятат за своя.
Тази пропаст между имащи и нямащи е съпричинена от партията, която, колкото повече левее на думи, толкова по-корпоративна става на дело.
Затова няма да приканвам да викаме „Оставка“, а ще призова непрестанно да си повтаряме думите на Александър Кьосев: „Така повече не може“. И да правим така, че повече да не могат.
Те се страхуват. Панически. Ядат се един друг, бягат в „тежка чужбина“. Започват да хапят наоколо. И – защото злостта е емоция, която умеят твърде добре – ще хапят и след години.
Ignore. Няма безплатен обяд. Може и вас да ухапят.
Показвайте белезите си. С гордост.
И ги разобличавайте. С мъдрост, смелост и неотклонност.
Така от безсилната ярост ще преминем към справедливия гняв.
Не когато сме много. А когато сме достатъчно.
Протестът вече е успял и продължава да успява с всеки ден, в който:
– не стихва;
– намира нова форма;
– назовава конкретно опозорено име;
– препречва поредното безобразие;
– осуетява наглост.
Успява всеки ден, в който:
– ги е страх, да влизат през парадния вход;
– се боят, да водят стенограма за срещите си;
– лъжите им се разобличават, а сценариите – провалят;
Успява всеки ден, в който на тях е по-трудно, а ние дишаме по-свободно.
Битката е безкрайна, ежедневна, а напредъкът ще ни се вижда бавен.
Посоката обаче е ясна за всекиго.
И затова всеки трябва да участва:
– там, където е.
– с каквото може.
– по какъвто начин реши.
А който бездейства – предава себе си. Бъдещето си. Децата си.
Да не каже после, че не е разбрал.
Прочее, ОСТАВКА!
Публикувано в брой 16 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: