Имам поглед върху тези процеси и мога да кажа, че този протест е направен от друга материя. И във функционален, и в рационален смисъл. Мисля, че наистина България няма да е същата след този протест. Защото се оказа, че българските граждани имат граница на търпимостта, имат ниво, отвъд която не са готови да приемат повече безобразия, имат точка на пречупване.
Със сигурност става дума за кумулиране на енергия през всички изминали години. А този протест е нейната еманация. Не си представям, че животът ни може да се върне в рамките, в които беше преди протеста. Най-положителното качество на протеста е, че промени България. Най-трайното му качество е, че тази промяна само започна и с времето тя ще расте и ще става все по-необратима, за съжаление на политиците и техните кукловоди.
В поведението на правителството няма нищо политически нормално. От което следва, че двете страни в тези отношения попадат в пълна невъзможност за разбиране. Както вече казах, замислете се къде другаде би бил реализируем сценарият, на който ставаме свидетели в момента. Той е логически невъзможен, функционално неприемлив и пагубен за България. И не на последно място – властта впрегна целия си наличен пропагандаторски и силов ресурс, за да смаже протеста, използва всички средства, без никакви скрупули, за да демонизира, раздели, обругае протестиращите, позволи си немислими неща само и само, за да не даде оставка. Що за цинизъм е това, властта да твърди, че търси диалог, но не го намира? Сериозно? Ако реставрацията на режима е представата им за диалог, не, благодаря. Моето мнение е, че нито има потенциал, нито смисъл от диалог с подобни хора, които всекидневно демонстрират, че живеят в друг свят и нямат никакви морални и човешки задръжки. Единственото, което имаме да им кажем, при това положение, единственото, което те трябва да чуят и да направят е оставка.
Институциите, които все още поне се опитват да работят, естествено, би трябвало да бъдат подкрепяни и да се търсят общи позиции с тях. Полицията едва ли е най-добрият пример в това отношение, имам предвид ръководството на МВР. Защото в момента вътрешният министър се е превърнал в пазач, въвлякъл целия личен състав на полицията, за да превърне центъра на София в окупационна зона и да „охранява” провалените политици. Срамно е да се изполват по този начин българските полицаи. Между другото, диалогът с тях, хората, които са на терен всеки ден, с полицаите, не е спирал. Ние си комуникираме с тях активно и това още един уникален за този протест феномен. Да, знаем, че когато им дадат заповед, те ще я следват – видяхме това на живо при акцията с белия автобус, а и наскоро, когато КС върна Пеевски в парламента. Но полицаите са едни от нас, те са част от народа, не от властта и ние така се отнасяме към тях – като с част от нас. Трябва да кажа също, че Столична община се справя много добре в тези смутни времена и не влезе в общия агресивен и репресивен тон, а запази нормалното си отношение с и към протестиращите. Също и президентът, и омбудсманът останаха като острови на здравия разум в развихрилия се политически водевил и правят всичко възможно да запазят реномето на институциите, които представляват, да защитят обществения интерес и да запазят понятието за държавност в страната. С тези представители на интитуции може да се води диалог, има смисъл да се води диалог и това се случва. Между другото, ако някой се чуди кои са все още работещите институции в страната, най-лесният начин да разбере това е, като проследи кои са най-атакуваните от правителството и представители на управляващата тройка институции в страната. Онези институции, които са под прицел, са работещи и дразнят кукловодите и техните политически аватари.
Политиците ни много искат да мислим, че нищо не може да се промени. Глупости. Може. И зависи от нас. Всъщност с всеки нов човек, който го разбере и повярва, политиците губят удобните си схеми, в които Пеевски е мярка за успешност… Истината е, че Пеевски е възможен само в общество, което не вярва, че нещо може да се промени. В момента, в който доминиращият брой български граждани повярват, че промяната е възможна, политическата класа в този й вид и с тези й функции става невъзможна. Фасадната демонстрация на недосегаемост се разпада при постоянен граждански натиск. Така че моята комуникацията с невярващите е разнородна, зависи от човека, от личните му обстоятелства, от биографичната му перспектива. Но имам основни тези: че ние, хората, сме България, че ние, хората, сме собственици на властта, не политиците, че можем и трябва да търсим сметка на политиците (и не само) непрекъснато и за всичко, защото са длъжни да ни се отчитат, че пасивността и инерцията са хранителната среда на дефектното управление, че всеки има нещо, което е важно за него, а не е ок и иска да го промени, че имаме отговорност не само пред себе си, но и пред тези след нас, че ние определяме начина си на живот и т.н. Изобщо, залагам на това, че човек трябва да е активен и да не се отказва. Всяка система се стреми да работи с минимум усилия и максимум изгода. Особено политическата. Особено в България, където това е докарано до извратени нива. Но така не става. Затова не спирам да говоря, да убеждавам. Много мъка, отчаяние и примирение са натрупали българите. Много години са убеждавани, че нищо не зависи от тях, че нищо не може да се промени. Може, и още как. И все повече хора го виждат. Огромен успех на протеста е че постигна и това – хората вече вярват, че нещата могат да се променят…
Имам самочувствието на успял човек. Но не по стандарта „Пеевски”, а защото мога да гледам в очите хората, гордея се със семейството и приятелския си кръг и мисля, че съм направила възможното, за да бъда професионалист, добър човек и активен гражданин. Покрай протестите установих, че съм щастлива да съм обградена от хора, с които споделяме единна визия за живота, вселената и всичко останало. Да си емигрант в собствената си страна е лошо усещане. Но да си самотен емигрант в собствената си страна е много по-зле. Сега поне знам, че сме много, толкова много, че току виж, променим страната и вече не сме вътрешни емигранти, а просто хора, които споделят общи хоризонти.
Публикувано в брой 17 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: