Разказите на Рюноске Акутагава (1892-1927) са преведени на почти всички европейски езици. Най-авторитетната литературна награда в Япония, която всяка година се присъжда на млад писател, носи неговото име. В творчеството му откриваме „тъгата от съзнанието за недостижимостта на хуманистичния идеал в съществуващото общество, нравствена чистота, тъжната любов към човека.“ (Н. Фелдман)
Мандарините
Рюноске Акутагава, Вратата Рашомон – разкази
Превела от японски – Силвия Попова-Милева
Беше мрачна зимна привечер. Седнал във влака от Йокосука до Токио, в ъгъла на второкласния вагон, аз разсеяно чаках сигнала за тръгване. Осветлението беше вече включено, но за разлика от друг път във вагона нямаше нито един пътник, освен мен. А и навън, на полутъмния перон, също, за разлика от друг път, днес нямаше никой, дори изпращачи, и само от време на време жално пролайваше затворено в клетка кученце. Всичко това удивително съответствуваше на моето тогавашно настроение. От неописуемата умора и апатия в главата ми беше се спуснала мътна пелена, сякаш сянка от мрачното снежно небе. Седях неподвижно с ръце в джобовете на палтото и даже нямах желание да извадя оттам вечерния вестник и да го прегледам.
Но ето, най-сетне се разнесе сигналът за тръгване. С едва доловимо облекчение в душата отпуснах назад глава върху тамката на прозореца и зачаках гарата пред очите ми постепенно да се отдалечи назад. Преди това обаче изведнъж се чу силно тракане на летни гета откъм входа, където проверяват билетите, и след малко, заедно с каращия се някому глас на кондуктора, вратата на вагона с трясък се разтвори и вътре влезе едно запъхтяно тринадесет-четиринадесетгодишно момиче; в този същия миг влакът с глух удар на буферите бавно потегли. Стълбовете на перона, разграничаващи един по един пространството пред очите ми, изоставената навярно количка за вода, после носачът, кланящ се някому във влака – всичко това неохотно отстъпи назад сред дима и саждите, стелещи се пред прозореца. Най-сетне въздъхнах с облекчение и палейки цигара, за пръв път повдигнах вяло клепачи и погледнах лицето на момичето, което беше седнало на отсрещната седалка.
Сухи, без никакво масло коси, прибрани на тила в прическа ичогаеши, напукани сипаничави бузи, толкова червени, че ти става чак неприятно – типично селянче. На коленете й, където небрежно висяха краищата на мръснозелен вълнен шал, имаше голям вързоп в шарена кърпа. В премръзналата ръка, с която придържаше вързопа, тя здраво стискаше червен билет за трета класа. Не ми харесваше грубото, простовато лице на това момиче. Неприятно ми беше освен това, че е със замърсени дрехи. На края, вбесяваше ме тъпотата й – да не разбира дори разликата между втора и трета класа. Затова, щом запалих цигарата, аз извадих от джоба си вечерния вестник и напосоки го разгърнах, с желание да забравя съществуването на това момиче. В този момент дневната светлина върху страниците на вестника внезапно се смени с електрическа и няколко колонки от неясния шрифт ярко изпъкнаха пред очите ми. Влакът очевидно влезе в първия от многото тунели по линията Йокосука.
Прегледах осветените от електрическата лампа страници, но светът живееше само с прекалено банални събития, които не можеха да разсеят меланхолията ми. Сключването на мира, годежи, сватби, случаи на корупция, некролози – с илюзията, че вътре в тунела влакът внезапно се е втурнал в обратна посока, аз почти машинално местех поглед от една скучна рубрика към друга. Но през цялото време естествено нито за миг не можех да се отърва от мисълта, че пред мен седи това момиче – истинско въплъщение на сивата действителност в човешки образ. Влакът в тунела, селянчето, дори и този вестник, пълен с банални статии – какво е това, ако не символ – символ на непонятния, дребнав, скучен човешки живот? Безсмислено ми се стори всичко и аз захвърлих недочетения вестник, облегнах отново глава върху рамката на прозореца, затворих очи като мъртъв и задрямах.
Бяха минали няколко минути. Внезапно, с предчувствие за някаква опасност, неволно се огледах – момичето незабелязано беше дошло от отсрещната седалка до мен и упорито се мъчеше да отвори прозореца. Но тежката рамка, кой знае защо, не се поддаваше. Напуканите й бузи почервеняха още повече и се чуваше как диша на пресекулки, докато се суети и от време на време подсмърча. Това, разбира се, би трябвало в някаква степен да предизвика и моето съчувствие. Но дори само по това, как от двете страни към прозорците плътно надвисваха склоновете на планината, светлеещи във вечения здрач, целите в изсъхнала трева, ставаше ясно, че влакът след малко ще влезе в тунел. Въпреки всичко момичето се опитваше да отвори нарочно затворения прозорец – причината не ми беше ясна. Напротив, можех да мисля само едно – че става дума за обикновена прищявка. Затова с предишното раздразнение в душата наблюдавах хладно как премръзналите й ръце отчаяно се напрягат, опитвайки се да отворят прозореца и май никак не ми се искаше да успее. Но в момента, когато влакът със страшен грохот се втурна в тунела, рамката на прозореца, която момичето се опитваше да отвори, най-сетне падна с трясък надолу. И от образувалия се квадратен отвор във вагона нахлу гъст и черен, наситен със сажди въздух, който веднага се превърна в задушлив дим. Аз и без това страдам от гърло и когато този дим ме удари в лицето, без дори да успея да се прикрия с носната си кърпа, закашлях толкова силно, че направо не можех да си поема дъх. А момичето не ми обърна ни най-малко внимание, подаде се навън от прозореца и като остави духащия от мрака вятър да роши косите му, се завзира напрегнато по посока на движението. Гледах фигурата й сред дима и електрическата светлина и ако зад прозореца не бе просветнално изведнъж и не бе заструил освежаващ мирис на земя, сено и вода, спирайки най-после да кашлям, щях без съмнение жестоко да наругая това непознато момиче и да го накарам отново да затвори прозореца.
Но в това време влакът вече плавно се измъкваше от тунела и навлизаше покрай прелез в бедняшко предградие, притиснато между два планински склона, покрити със изсъхнала трева. Край прелеза натясно и в безпорядък се трупаха все жалки сламени и керемидени покриви и само едно белеещо се флагче – навярно на кантонера – унило се развяваше в здрача. Тъкмо когато влакът излезе от тунела, зад бариерата на този унил прелез видях един до друг три червенобузести малчугана. Те и тримата бяха нисички, сякaш притиснати от навъсеното небе. Със същия цвят като мрачното предградие бяха и дрехите им. Гледайки нагоре, към минаващия влак, те из един път вдигнаха ръце, енергично ги размахаха наляво-надясно – и изведнъж пет-шест мандарини, оцветени в толкова топъл слънчев цвят, че да ти затрепти сърцето, като от небето се посипаха върху децата, изпращащи с поглед влака. Аз неволно затаих дъх и моментално разбрах всичко. То вероятно отиваше някъде да слугува и сега с тези скътани в пазвата мандарини, които хвърли от прозореца, се отблагодаряваше на братчетата си, дошли чак до прелеза, за да я изпратят.
И потъналият в здрач прелез в покрайнините, и трите деца, зацвърчали като птичета, и яркият цвят на посипалите се отгоре им мандарини – всичко това буквално за миг премина зад прозореца на влака. Но в душата ми тази сцена се отпечата отчетливо до болка. И почувствах как ме обзема някакво непонятно светло чувство. Развълнуван вгигнах глава и съвсем като друг човек загледах момичето. То незабелязано се беше върнало на мястото си срещу мен и както и преди, сгушило напуканите си бузи в зеления вълнен шал, здраво стискаше билета за трета класа в ръката, която придържаше големия вързоп.
Едва тогава за първи път успях да забравя някак неописуемата си умора и апатия, както и непонятния, дребнав, скучен човешки живот.
Април 1919 г.
Коментирайте чрез: