(мнение на млад, но вече бивш учител)
Е, минаха баловете, минаха и матурите, време е за равносметка. Кич, търговия и пошлост са ключовите думи, характеризиращи ситуацията с абитуриентите. Заливат ни статии на всевъзможни експерти, повечето от които не са прекарали и минута в класната стая. Заливат ни и мнения на всички, свързани с институциите, отговорни за младежите. Все противоречиви, общи, избягващи основните проблеми. Нагласа, мисъл и трезва преценка са ни нужни, за да осъзнаем няколко прости неща.
Че нашето образование е в упадък, е видно дори от самолет. Учениците обаче не са виновни за това. Отговорността принадлежи на други. Аз съм бивш учител и ми се иска един ден да се върна в класната стая. Но за целта някои “виновни” трябва да се разпознаят като такива и нещо да се промени.
РОДИТЕЛИТЕ
Те прощават всичко на децата си. Поне в България е така. Не съм чувал за конфликт учител-ученик/родител, който да е решен в полза на учителя. В мига, в който се случи сблъсъкът, вечният губещ е педагогът. И по този начин детето или тинейджърът се научава на безнаказаност. Младите учители просто няма да се върнат в клас, ако родителите продължават да се смятат за изконно прави. Може би и това да е нечия цел всъщност. Самите ученици нямат вина, тя е на майките и бащите им. Няма ученик, който да не може да изкара отличен, няма ученик, чийто интерес да не може да бъде събуден.
Хубава стратегия е да обвържеш учебния материал с това, което интересува учащите, а не с това, което интересува учителите (или родителите). Да възложиш на дете, което рисува добре, да изготви историческа или географска карта. Да помолиш младеж, който се интересува от информатика, да ти направи програма, която веднага да изчислява оценка на тест. Да поискаш от ученик, който мечтае да е журналист, да изготви интервю или статия, свързани с даден предмет. Всичко е възможно, ако повярваме в бъдещото поколение. Но за целта родителят трябва да възпита детето си, да направи първите стъпки в учението заедно с него. И да бъде сурово санкциониран, ако това не се случи. Глоби, порицание, глоби, порицание, затвор дори. Единствените случаи, когато съм виждал родител да се стресне и да стегне детето си, е, когато то е под угрозата да остане на изпит, да не завърши. Значи просто санкциите трябва да са по-сериозни, защото положението, в което България ще изпадне след няколко десетилетия, е крайно лошо и за да го избегнем, трябват крайни мерки.
Щом родителите са направили дете, те носят отговорност за възпитанието му в цялостен план. Трябва да се интересуват, но и да се съмняват. Да награждават, но и да наказват. Да имат претенции, но да имат и съвест, защото често желанията за високи оценки са подкрепени единствено с твърдението, че “детето ми учи цял ден и нощ!”. Кога ли е яло, кога ли е спало? Някъде между фейсбук и телевизията. Ето ви една нормална и достатъчно прагматична идея – твърда намеса на социалните служби, ако даден ученик получава системно двойки. Не е ли работа именно на тези хора да се грижат за добруването на българските подрастващи? Като допълнение, разбира се – намеса на ръководство и експерти, които пък да проверят учителя. В интерес на истината, учениците свинаха с мисълта, че почти винаги ще им се размине, и вече не се впечатляват. Петнайсет двойки и една тройка, значи три. Виждал съм го с очите си.
В заключение дотук – не учениците не искат да учат, а родителите не са си научили децата на стремеж към знание и на това колко всъщност е важно да си образован. Бас държа, че отговорите на матурата по БЕЛ са купени и от някой притеснен за бъдещето на потомството си баща. А самата матура въобще не беше сложна…
РЪКОВОДСТВАТА
И инспекторатите, и самото Министерство на образованието и науката. Знаете ли колко е трудно млад учител да влезе в училище, да бъде назначен на работа? Категорично не е вярно това, което се тиражира в медиите, че няма желаещи млади да бъдат педагози. Желание от ръководствата да им дадат шанс обаче липсва. Те правят всичко възможно да прикриват всеки проблем, всеки конфликт, всичко, което потенциално ще повлияе лошо на имиджа на учебните заведения. И те заприличват на красиви, но изгнили отвътре ябълки, подобно на финансовите ни институции.
Единици са директорите, които дават шанс на младите, и това се случва в голяма степен поради липса на други желаещи, предимно в малките населени места, в не толкова престижните училища. Добре че от известно време някои организации, сред които две наистина големи, се борят със стереотипизирането на образованието и дават възможност на млади учители да получат своята реализация по професията. При това им плащат част от разноските по преподаването, между другото, но нека не задълбаваме в тази тема. И още нещо: може би някои от читателите не знаят, но за тяхна информация – почти всеки млад учител започва с договор за 6 месеца, а след това той му бива удължен до края на учебната година. Масова практика е педагозите да бъдат наначавани на такива договори, да бъдат освобождавани от работа през лятото и след това да бъдат наемани отново от септември при същите условия. И докато за 1-2 години това, може би, изглежда нормално, сами преценете колко стресиращо и фрустриращо е след това да трепериш за своето работно място, тъй като не знаеш дали наистина са те освободили, или ще ти се обадят отново през септември.
Друга типична практика е учителските места да се обещават на точно определен човек, независимо от това качествен специалист ли е, или не. Попитайте десетина директори колко от свободните работни позиции в техните училища са истински и колко са решени предварително. Ще се изненадате от отговора, ако ви отговорят, разбира се. Срочните договори са прекрасен начин за контролиране на положението, но са в тотален ущърб на учениците. Защото има класове, където всяка година учителите по даден предмет са различни, а такава постоянна смяна не е никак полезна – докато свикнат с един, идва следващият.
Младият учител иска да се докаже, иска отговорности, иска иновации. Не иска формалности. Бумащината и многото работа извън преподаването са сериозна спънка за много педагози. И те бягат, докато имат избор. Една от причините някои директори да НЕ наемат млади е, че не могат да ги контролират, макар и да са на срочен договор. За един човек на средна възраст със семейство и деца, смяната на работното място ще е трудна и поради тази причина той е готов на много повече компромиси. Лично съм чувал изречението “да избутам още няколко години до пенсия”. Как такива смачкани хора, които не са виновни, разбира се, ще коват успехите на бъдните поколения? Те жертват всичко, включително и достойнството си. Мен са ме обиждали в клас с думи, граничещи с псувня. Е, нищо не се случи с ученика, който го направи, но проблемът бе потърсен в мен. Учителите трябва да получат протекции, подобно на полицаи и лекари. Че дори и по-големи. Защото младите не се задържат, а по-възрастните рухват. Това е общият план. Затънали в бумащина, кретат да избутат до месец юни.
Като казах бумащина, наскоро образователният министър съобщи, че предстои материалната книга да изчезне от училищата. За хората, които не са били в системата, това едва ли е някаква новина, но искам да го подчертая – защото е нещо важно. Материалната книга, онази огромна книга, която е във всяка учителска стая и където всеки трябва да запише точно името на урока, който е предал, е символ на тъпченето. Защото няма никакво значение какво правиш в часа, стига в материалната книга да пише, че си предал дадена урочна единица. И ако не си попълнил своето квадратче в книгата, може дори да ти удържат от заплатата. Та, новината, че този няколкокилограмов хартиен Дамоклиев меч ще отпадне, ме кара да мечтая. Първата крачка към учителска свобода, към липса на документация, към електронни регистри, към образование в XXI век, ще бъде направена. Или поне се надявам. Именно това би било действие в правилната посока за връщане на младите в училище.А не безогледното променяне на програми, изисквания, учебници и т.н. Докато не се промени нагласата, ако ще и Айнщайн да напише учебниците, резултат просто няма да има.
Ръководствата и министерството могат да изкупят вината си за упадъка на образованието и като осигурят гръб на младите учители. Ето как би станало това: След една определена възраст, преподавателите трябва да спрат да практикуват, но да останат в системата. Имат знания, имат опит, имат рутина. Трябва да бъде въведена длъжността “учител-наставник”, обсъждана от време на време в интернет и медийното пространство, но плахо, несигурно. Спомням си колко бях ужасèн в началото. Стресът, който преживява младият учител в първите една-две години от практиката си, не е никак малък и един възрастен негов колега би спомогнал много за плавното преминаване от поколение в поколение, за поставянето на основите един вид.
Всичко, казано дотук, би се случило лесно, ако бюджетът за образование стане двоен. А нали уж за това се говори… Вместо да увеличават учителските заплати безогледно, само и само да привлекат нови кадри, би било по-добре допълнителните пари да бъдат използвани рационално. Ако знам, че първите две-три години до мен ще има опитен колега на принципа на базовия учител по време на стажуването в четвърти курс, ще съм много по-спокоен. В някои училища тази практика е формално наложена, но чисто законово още я няма. А би помогнала много. В краен случай учителят наставник може да се пенсионира, но да взима и някакъв процент заплата. В границите на възможното е, ако наистина повярваме, че образованието ни трябва да тръгне нагоре.
В училище би имало повече млади и ако инспекторатите проверяват педагозите всяка седмица. Защото не желая да се тревожа, че в моите часове невинаги класът слуша, докато колегата ми с 30-годишен стаж и силно приятелство с директора, си позволява да не прави нищо в своя час. Попитайте десетина младежи на възраст между 13 и 16 г. дали всеки ден по всички часове взимат уроци или са изпитвани. Отговорът ще ви ужаси. Инспекторатите размахват пръст, ходят по училищата от време на време, но реално не упражняват истински контрол, а той е нужен, и то много. И тук идва третата вина.
УЧИТЕЛЯТ И НЕГОВИТЕ ИЗВИНЕНИЯ
Този текст не е за онези учители, които не спят през нощта, защото проверяват контролни работи и подготвят уроци. Не е и за онези учители, които водят по няколко извънкласни клубове. Още по-малко е и за учителите, които извеждат учениците си до успехи на олимпиади и състезания. Трите изброени типа педагози рисуват красивия облик на нашето образование. Лицето без бръчки, което се усмихва на Европа и света. Дали обаче това лице е истинско, дали просто не е с тежък грим, прикриващ недостатъци?
Във времето на равносметки, свързани с поредното „изгубено поколение“ абитуриенти, е хубаво да осъзнаем, че някои учители в България не заслужават да са такива. Суровите обвинения от обществото, макар и често безпочвени, в определени случаи попадат право в целта. Хубаво е да си дадем сметка, че една огромна цифра педагози просто „бута учебната година“, без да се стремят към усъвършенстване и – което е по-лошото, без да им пука за самите ученици. Казват, че да си учител е призвание, и са прави. Но огромен процент от българските просветители просто не стават за тази работа. Кой съм аз, че да ги съдя, ще попитате? Аз съм човекът, който искаше иновации, но не ги получи, защото зависеха от закостенелите и нищо не правещи мои по-възрастни колеги. Аз съм човекът, който искаше да развива талантите на своите ученици, но не можех да го правя изцяло, защото зависех… от онези, гореспоменатите колеги.
Предизвиквам всеки от читателите да попита няколко ученици дали всички часове са им интересни. Ще получи отрицателен отговор и в това, принципно, няма да има проблем, поне на пръв поглед. Но нека, както стана дума по-рано, след това попитаме същите тези ученици дали във всички часове те взимат урок или са изпитвани. Отговорът ще е шокиращ. За съжаление нямаме статистика колко от уроците в разпределенията на българските учители наистина са предавани през учебната година и това е много тревожно. Ако си с връзки в ръководството, ако си с позиции, то ти де факто можеш да правиш каквото искаш в часа си. Нищо, че учениците ти ще са неподготвени. Такива учители изпитват лесно и пишат подарени шестици или изпитват трудно и се превръщат в „страшилища“.
Върволиците двойки в някоя графа на дневника невинаги означават, че учениците не се опитват да се подготвят по предмета. И е крайно време да припознаем това като един от основните проблеми на нашето образование. „Нищо не правим в час!“ понякога е вярно твърдение. Обаче е трудно доказуемо, защото органите, които следят дейността на педагозите, предупреждават за своите проверки. Ръководствата предупреждават за своите проверки. Всеки предупреждава и с това прави дейността си ако не ненужна, то поне ниско ефективна. Какво ли ще стане, ако инспекторатите тръгнат на напълно изненадващи посещения в школата? Ще лъснат истините. В тази връзка, увеличаването на учителските заплати, за което винаги се говори, няма да доведе до подобряване на образованието. Ако просто се дадат повече пари, без да се вземат предвид постигнатите резултати, кръгът няма да бъде разбит. Така нареченото диференцирано заплащане е стъпка в правилната посока, но от този своеобразен „лъвски пай“ се възползват най-вече близките до ръководствата педагози или онези, които буквално изнемогват от работа. Откъде знам ли? Трето поколение учител съм и от поне 20 години живея с проблемите на тази обществена прослойка.
Самото диференцирано заплащане представлява един вид оценка на работата на всеки учител, прави се от главния учител в неговото методическо обединение (нещо като катедра в университет, но на ниво „средно образование“) и на базата на това оценяване в началото на учебната година всеки получава някаква сума пари, която може да стигне размер една заплата, че и повече. За съжаление, често обективност в това оценяване липсва. Можеш да прималяваш от работа, да си нает на половин работен ден, но да стоиш цял, да помагаш за какво ли не и пак да обереш трохите за сметка на колегите ти с „прослужено време“. Не казвам, че някои от тях не заслужават, има учители, които са истински терминатори в своята област, обаче както беше отбелязано, този текст не е за тях, а за онези другите – търтеите. Формалното водене на ЗИП-ове и клубове по УСПЕХ (УСПЕХ е съвременният вариант на кръжочната форма), е често срещано. Наясно съм, че това отново е недоказуемо твърдение, затова предизвиквам инспекторатите да тръгнат на масови проверки. Ако греша, бих се извинил. Още малко време имаме да се крием в сянката на успешните педагози, съвсем скоро всичко ще излезе наяве. Първи ще бъдат онези учители, които преписваха матурата по български език, както и онези, които предварително раздават отговорите на олимпиади на своите ученици с цел успех. И такива има, повярвайте.
Накрая обаче нека изтъкнем и няколко смекчаващи вината на учителя обстоятелства. Първото от тях е, че часовете просто не достигат за покриване на целия учебник. За да ви го докажа или по-скоро покажа за пореден път, ще ви направя една проста сметка. Нека приемем, че става дума за “разказвателен” предмет.
Стандартен брой часове по предмет – 72 на учебна година. Стандартен брой раздели в учебник – 4 (плюс-минус 1-2). От часовете вадим три, защото е абсолютно задължително учебната година да започне с преговор на знанията от предишния клас и входно ниво. Остават 69. От тях вадим още три, защото всеки раздел трябва да има обобщение на материала. Остават 66. От тях вадим още пет – един за оформяне на първия срок, два за финален преговор, един за изходно ниво, един за крайно оформяне. Остават 61. От тях вадим още два за междинни писмени работи, по една на срок. Остават 59. От тях вадим още четири, защото продуктивността на учениците в последните няколко седмици спада. Остават 55. От тях вадим още пет като общ брой на времето за устно изпитване. Остават 50 часа. Приемаме, че учебника има 50 урока. И в момента, в който някой от тези уроци се окаже по-дълъг, увисваме.
И още няколко уточнения – едно е часът да е първи, съвсем друго е да е последен. Едно е да е в първа смяна, съвсем друго е да е във втора. Но тези неща никой не ги отчита. Двусменното образование, един от бичовете на нашето общество, но за това също не се замисляме… или просто свиваме рамене.
И ето ти причини учителите да протестират. А те се примиряват и в това е тяхната вина. След това спира да им пука или започват стресът, болестите и т. н. Уж ЗИП-овете са за компенсиране на разликата от часове, които не стигат, но често те се водят формално. Откъде знам ли? Няма да отговоря, нека инспекторатите тръгнат на проверки. На масирани проверки.
Второто смекчаващо учителската вина обстоятелство са, както стана дума по-нагоре, родителите. Ето ви още един повод за протести. Най-големият интерес от образованието имат децата и родителите. Обаче не го показват. Няма да задълбавам отново, само ще кажа, че докато най-големите конфликти родител-ученик не стигнат до съд, едва ли положението ще се промени. Пък нека видим.
Трето смекчаващо вината обстоятелство – постоянните промени в закона и постоянното изместване на приоритетите. Един е в центъра на нашето образование и това са учениците. Не иновациите, не учебните програми, не изискванията как да се преподава, а самите ученици. Чудейки се как да им помогнем, някак си ги забравяме. Човешкото и приятелското отношение към децата е ключът, защото те оценяват именно това. Ние трябва да повярваме в тях, а не да ги третираме като опитни зайчета.
И накрая – осъзнавам, че обвиненията тук са много и тежки, но заставам зад думите си. Компетентните органи могат да потвърдят всичко, казано тук. Ако пожелаят.
Коментирайте чрез: