Напред, науката е слънце!

0

(За възпитанието и обучението)

The_D'oh-cial_Network_Chalkboard_Gag

„Хубава работа, така ли ви учат в училище?!“ възмущава се жена на средна възраст, опитвайки да сгълчи разбесенели се в автобуса ученици от долните класове. Те почти не й обръщат внимание, само едно лениво се извръща и й подхвърля безстрастно: „Трай ма, кой те пита тебе!“

От задната седалка с благ глас се обажда побелял дядо: „Госпожа, в училище ги учат на четене и смятане, а това тука е липса на въз-пи-та-ние! Елементарно възптание как да се държим на публично място! И то се учи в семейството! Ама де го семейството в наше време?!“

С наближаването на края на учебната година, когато дойде времето на майските празници, балове, матури и приемни изпити, в обществото традиционно се надигат познатите полемики около вечната тема българско образование. На тревожните статистики за процента функционално неграмотни ученици се противопоставят успехите на отборите ни по математика, физика и информатика. На откровената чалга по баловете, където би трябвало да дефилира бъдещето на нацията, знаещо и можещо (уви, знаещо наизуст песните на Азис и можещо да „са мята“), се противопоставя например класирането ни на детската Евровизия, спортни награди или други спорадични успехи на надарени деца. умело забърквани в общия кюп с цел да „повишат средното ниво“.

Както казваше старият ни професор по методика: „Колеги, аз виждам вашия ентусиазъм да преподавате. Нека обаче бъдем реалисти и си признаем, че всяко начало е трудно. Като млади учители, във всеки клас вие ще имате едни 5% , които ще напредват независимо от вашата слаба квалификация в началото! С времето, разбира се, ще станете добри. И тогава ще забележите, че каквито и усилия да полагате, колкото и професионализъм да проявите, във вашите класове ще има винаги едни 5%, които ще са изостанали, независимо от високата ви квалификация! Това, колеги, е реалността, изразена математически!“

Та днес тези втори 5% са станали повече от 50%! И вината за това не може да е само в учителите. Или дори в системата на образование. Или дори в „държавата“, която задава системата, в целия абстрактен смисъл на това понятие.

Разбира се, всяко от изброените има своята роля. Вероятно учителите не са толкова забавни колкото един клип в youtube, или информирани колкото Discovery channel, а в образователната “система” – тромава, нереформирана и изцяло неудачна – държавата е вложила твърде малко средства. Откъде обаче започва всичко? Кой решава какво ще учи детето, как и доколко? Кой формира правилата в държавата, системата и общественото мнение?  Защо, от една страна, даваме мило и драго детето “да се изучи”, а от друга, със страх гледаме на евентуалната му реализация? Дали знанията, които получава, са адекватни? Дали средата, в която ги получава, е адекватна сама по себе си?

Наскоро четох мнение, че най-големия проблем на училището били простите родители. И това също е вярно. Неведнъж в учителската си практика съм се сблъсквала с такова отоношение: „Ей го – давам ти го – учи го там, възпитавай, щото аз от работа немам време!“ С други думи – пълна абдикация от родителските задължения. Но какво да очакваш от човек, за когото учене и възпитание са едно и също, като последното се вменява като изключително задължение на училището? Това е поколението родители, родени през социализма и възпитани в един от най-разпространените му постулати: „Учи, за да не работиш!“. На цяло едно поколение беше внушавано, че физическият труд е срамен, че да се работи усилено е „блъскане“ и „загуба на време“, и че с тарикатлъци и познаване на “ правилните хора“, тоест с връзки, се постига много повече? Това беше язвата на комунизма, където инициативата и насърчаването на постиженията, резултат от упорит труд,  бяха задушени и направо отречени? Какво и да очакваме от родители, възпитани по този начин?

Разбира се, всички ние имахме и един истински положителен пример – нашите баби и дядовци, израснали през презрения капитализъм, които неуморно се трудеха и ни внушаваха уважение с простодушието, почитта към земята и почтеността си. Наследството на довоенна, патриахална България.  Кой е внушавал на нашите баби и дядовци уважение към даскала, към учените и учението? Времената, в които знанието е било издигнато в култ. За тях е важaла максимата: „Който се учи, той ще сполучи!“

Ако има нещо, което би върнало на новото поколение желанието да учи, да се развива, да постига цели и да гради, това е, на първо място, влиянието на семейството. Преди всичко, едно дете трябва да е истински мотивирано, за да пожелае да се учи. Без желанието и съзнателното усилие  на обучавания, гласи педагогиката, нямаме образователен процес, а чисто и просто насилие над личността.

А кой пръв обгрижва детето, разпалва любопитството му, насърчава го и му отваря път към света? Несъмнено, във всеки един аспект, това е семейството, което задава отношението, правилата за поведение,  дисциплината, всичко онова, което разбираме под „възпитание“. И то е основата, условието да получи детето добро обучение. Дали държавно, частно или домашно  – това е въпрос на избор в днешно време. И семейството, родителите правят този избор, според разбиранията си, с оглед доброто и бъдещето на децата си.

И, като за всяко стойностно нещо, тук се налага да положим усилие. Въобще, преди да обвиним системата, политиците, учителите, Интернет и когото решим, добре е първо да оздравим отношенията си в семейството – да видим като родители отделяме ли време да поговорим, да възпитаме, сиреч да изслушваме без упрек, да похвалим и мотивираме, да внушим ценности с поведение, вместо да наложим разбиранията си.

Известно ли е, че за първите 5 минути всяко дете в класа вече знае що за човек е новият учител? Не можеш измами децата! Защо си мислим, че пренебрегвайки ги, под един или друг благовиден предлог, можем да ги заблудим?

Съзнателно положеното усилие, постоянството в изграждането на доверие се отплащат. Когато едно дете се чувства безусловно обичано, то израства самостоятелна, силна личност, човек, способен да взема принципни решeния, защото се чувства се уверен в себе си. Появят ли се повече такива личности, образователната система вече няма да ни внушава безсилие, а ще намерим сили да я променим отвътре,  изисквайки и отстоявайки права и принципи. Същите онези принципи, които сме заложили във възпитанието на децата си.

Вярно е, че живеем в ХХІ век и Интернет също възпитава, пълнейки главата на детето с понятия и образи. Обаче, освен липсата на реално, човешко общуване, което е основен дефицит на нашето време, Интернет не може да създава ценностна система, да отглежда личности. Често, обсъждайки възпитанието, изваждаме това влияние от уравнението. А то е важно. Фактът, че днешните родители не са толкова на „ти“ с технологиите, колкото техните деца, ги кара да омаловажават това. Така че да оставим „компютъра да възпитава“ е все едно да абдикираме повторно от родителски задължения, този път от криворазбраното „абе те всичко научават там, к‘во да се занимавам“, „аз не му разбирам, по цял ден игри играе, поне не ходи да краде или да се дрогира“.

 

Коментирайте чрез:

Loading Facebook Comments ...

Leave A Reply

Потвърдете, че не сте робот *