Здравей, Айше, Иване от онова родопско село, Мехмед, бабо Радке,
Знам, че не се познаваме лично, от което повече губя аз, не ти. Но реших да ти пиша да питам как си. Реших да ти пиша и защото настана време да се опитват да ни делят. А аз с теб нямам какво да деля. Мъчат ме много общите ни дела.
Държава имаме да поправяме, Айше, Иване от онова родопско село, Мехмед, бабо Радке. Аз и ти, няма кой друг. Извинявай, че напоследък не съм минавала по твоя край. Време нямам. Така е в града – все нямаме време за важното. Сигурно си мислиш, че тук е хубаво, не като на село. Аз пък си мисля, че на село е хубаво, не като тук. Сигурно си мислиш, че тук е лесно, лъскаво, така ти изглежда. Ти си имаш грижи – реколтата, животните, пенсията, работата, ако имаш такава, хляба. Не съм ти казвала обаче едните ми баба и дядо, Бог да ги прости, бяха от село – Ракита, Плевенско. Знам как е. Като бях малка, много обичах да си ходя на село. Истински неща имаше там и по детски ги усещах. Цял ден прекарвах в стопанския двор с животните, не исках дори да влизам в къщата. Ходехме да берем дини, царевица… Дядо ме водеше с магаренцето да варим ракия. Тия дни все още ми липсват. Винаги ще ми липсват. Тия дни много са ми повлияли, днес го знам.
Ти се занимаваш с обикновени, но важни неща, близо до земята си, до живото. Аз тук съм заобиколена от бетон, задръствания и намусени, сърдити хора. Така прави градът с хората, че, потънали в ежедневието и стреса, губят допир с обикновените, но важни неща. Така че – не знам какво ти говорят за мен, но най-добре да се видим очи в очи.
Знам, че не вярваш вече на никого и че много са те лъгали. И мен така. Същите хора, които лъжат теб. Затова, дай ги махаме тия политици и да си говорим лично.
Прав си, наистина има хора в София, които гледат на теб отвисоко, мислят, че са по-важни от теб. То и при теб, чувам, има такива, които не харесват софиянци – безделници сме били, надути сме били, на гърба на другите сме живеели. Но ти и аз знаем по-добре, нали? Не е вярно. Нищо от това не е вярно. Както аз не мога без теб, така и ти не можеш без мен. Ние сме свързани. Един народ сме. Една кръв. И всички глупости на политиците пак заедно ще трябва да оправяме.
Не ти е лесно. Сигурно не ти се вярва, но и на мен не ми е лесно. Ти имаш мазоли и напукани длани. На мен косата ми побеля още на 24 г. Всички си имаме дертове.
Ето затова ти пиша, Айше, Иване от онова родопско село, Мехмед, бабо Радке. Дори да не вярваш на никого, повярвай на мен. Защото аз съм като теб. Аз и ти можем да седнем на мегдана и да се разберем. Можем да си стиснем ръцете, можем да се гледаме в очите.
Да ти кажа, уморих се малко. Вече повече от два месеца и половина ходя по площадите. Искам тия, дето ни лъжат – и теб, и мен, – да си ходят. Може и да си чул за протестите. Протестите за морал в политиката. Той – моралът – е нещо съвсем просто – да си стиснеш ръката с някого или да го погледнеш в очите и това да е достатъчно. Моралът е да не те лъжат. Да не продават държавата, защото не е тяхна, а наша – на теб и мен. Та затова ще продължавам да ходя на площада всеки ден. Колкото и да е трудно, ще го правя. Длъжна съм. Знам, че ти не можеш да дойдеш, не се тревожи. Аз ще ходя и заради двама ни. Нищо, че не те познавам лично, можеш да разчиташ на мен, защото ти си като мен. Ти си моят народ. Ти ще ми дадеш подслон и храна, ако замръкна нейде около твоето село. И това ще е най-вкусната храна в живота ми, защото ще е от сърце. Аз пък ще водя общата ни битка за добра държава, в която и аз, и ти да живеем достойно.
Вярвай ми. Аз ти вярвам. Дори да те докарат с автобус в центъра на София да крещиш срещу мен, дори да те принудят да ме удариш, аз и ти сме едно.
А и си прав донякъде. Аз се провалих. Длъжна бях, понеже съм в София, при правителството и парламента, да ги спра, пустите политици, по-рано, да те защитя по-добре. Защото ти го правиш всеки ден – осигуряваш ми всичко, от което имам нужда, а пък аз късно се усетих какво става с държавата. Тук, в града, почти нищо не расте. Освен егото и алчността човешка. Знаеш какво имам предвид. Така че, Айше, Иване от онова родопско село, Мехмед, бабо Радке, прости ми, че не реагирах по-рано на безобразията на политиците. Прости ми, че не съм идвала скоро да те видя. Прости ми, че не направих повече за теб.
Не вярвай на политиците – те само вземат, нищо не дават. Подкрепи ме сега, нищо че ходенето и викането по площада ти се вижда празна работа. Ако успеем, към по-добро ще тръгнат нещата. Не веднага, но не и толкова далече напред.
Аз не мога без теб. И ти не можеш без мен. Но и двамата можем без корумпинани и алчни политици. Така де, и двамата с теб сме работяги. Давай да запретваме ръкави и да действаме. Държава за поправяне ни чака.
Това исках да ти кажа, Айше, Иване от онова родопско село, Мехмед, бабо Радке. Дългичко ми стана писмото, дано го прочетеш. Ако искаш, драсни и ти някой ред, да кажеш как си. Докато се видим очи в очи. Много ми се иска да си добре. Нали сме едно – ако ти не си добре, и аз не съм…
Хайде, със здраве. И до скоро.
От Радина Ралчева
Публикувано в брой 4 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: