Съпругата на младия синдикален лидер Димитър Пламенов бе една твърде нещастна жена. Разбира се, тя много обичаше мъжа си, почиташе го и му се възхищаваше, ведно с всичките особености на неговия характер.
Обичаше го и след като й забрани да посещава молове и наложи ембарго върху всички вносни стоки за бита, които можеха да бъдат намерени българско производство.
Продължи да го обича и след като я заплаши с развод и национални протести, ако тоз час не престане да работи почасово, защото виждаше в така нареченото „гъвкаво работно време“, което вестниците подозрително-настойчиво пропагандираха напоследък, дългата мръсна ръка на корпоративния свят, посягаща с лицемерни политики върху неприкосновения труд на работниците.
– Изобщо, какъв е този термин – гъвкаво?! Днес ще работиш два часа, утре – шест, и накрая ще ти орежат заплатата! На какво прилича това?!
Пламенов често изпадаше по време на вечеря в подобни разсъждения, които скоро прерастваха в патетични тиради. Понякога, в пристъп на синдикален възторг, той се пресягаше до малката настолна библиотечка в ъгъла и с треперещи ръце вземаше от там Кодекса на труда, за да се закълне в него и може би дори да го целуне. Не го разгръщаше, защото знаеше наизуст не само него, но и всички актуални предложения за промени в текстовете му, които синдикалната федерация ежедневно и неуморно внасяше за разглеждане в Народното събрание.
Но Пламенова го обичаше. Обичаше го дори когато и тази година, както винаги някъде към средата на ноември, започна да заплашва, че „ще стане от масата за преговори“, ако не получи 50-процентно увеличение на минималната работническа салата. Пламенова и този път се опита всячески да обясни, че в условията на продължителна криза икономиката на домакинството е изтощена, страда от недостиг на свежи зеленчуци и, като се има това предвид, моментът никак не е подходящ за подобно драстично увеличение на салатите, въпреки нейното искрено желание да ги повиши даже не наполовина, а двойно.
– Добре тогава – изсъска Пламенов през зъби. Той никога никому не се молеше (предложението за брак, което й беше отправил навремето, също бе оформено като ултиматум). – Най-късно в края на януари върху теб ще се излее гневът народен.
Така Пламенова всяка година се виждаше принудена да залага в семейния проектобюджет поне малко увеличение на минималната салата. И тъй като наистина не можеше да осигури повишение от 50 на сто, дори да пренасочи средства от всички останали пера, прибавяше по 5-6 процента повече годишно, най-вече откъм лук и оцет. Така обаче, вместо да се подобри благосъстоянието и въобще атмосферата в домакинството, хем икономиката все повече страдаше, хем и гневът на Пламенов (и народа) растеше.
– Това, което вие наричате увеличение, аз наричам прах в очите на угнетения народ, чийто труд е единственият източник на свежи зеленчуци за гнилата ви псевдокапиталистическа икономика! – заяви младият синдикалист вместо молитва на трапезата за Бъдни вечер, преди да изконсумира минимално увеличената си салата.
Коментирайте чрез: