За отвличането на една държава и за радвижването на едни съсловия.
Окървавяването на Киев е факт.
Измисленият свят, в който живее руският президент Путин, и който налага насила на своята и на съседни държави, влезе в допир с реалността. Превземането на Лвовския арсенал е факт. Завземането от опозицията на местни и национални административни сгради в Лвов, Ивано-Франковск, Тернопол и Луцк, също е факт. Отказът на беркутците от Ивано-Франковск да се бият с протестиращите, е факт. Факт е, че това се случва в западните територии на Украйна, откъснати преди 60 години от Полша, и традиционно европейски ориентирани. Факт е подписаното 21 февруари споразумение между украинския президент Виктор Янукович и представители на опозицията, което предвижда предсрочни избори, коалиционно правителство и промени в Конституцията. Факт е, че Янукович избяга и никой не го спря. Факт е, че граждани играят голф в имението му. Президентът Путин има достатъчно факти за няколко президентски мандата и останалата част от живота му ще е всичко друго, но не и скучна. След дългоочаквания обрат, страната поема „курс към нормалност”, макар че ако попитате чехите, те ще ви кажат, че когато застрашат националните ценности на страната ти, „нормалност” и „мълчание” стават най-ужасните думи в езика. Тепърва ще става ясно що е нормалност и има ли почва тя в една президентска република с избягал президент. Украйна поднася изненада всеки ден, и изненадите й всъщност са предвидими. Дали нейният цивилизационен избор е финализиран, ще стане ясно с времето. За момента е сигурно, че опитът цяла държава да бъде отвлечена посред бял ден, пропадна категорично.
Окървавяването на Киев е факт. Със своите сто убити, със своя организиран и ефективен радикализъм, Украйна е в мислите на мнозина. И все пак, тъкмо днес трябва да се внимава с думите. В подкрепата на част от българското общество за съпротивата в Украйна личи стремеж да се преодолее застоят в собствената ни страна чрез преекспонирана съпричастност към печелившата радикална кауза.
Днес всички говорят за Украйна, пишат за Украйна, преживяват Украйна и дори в Левски им се привижда нещо украинско. Българинът преодолява поредната си криза. Отъждествява се с Майдана поради малкото решимост и ниската резултатност на разбуждането в собствената му страна. Подкрепя радикалната кауза от стремеж да преодолее застоя в разгръщането на собственото си общество. Не разбира, че тази революция успя, защото се случва именно там, където й е мястото. Българинът не разбира Украйна, както не разбира и своя Левски. Смята, че украинизацията ще реши радикално и краткосрочно проблемите тук, но колкото повече говори, толкова по-далечна става Украйна. Всъщност, нито Киев е столица на България, нито Левски е украинец.
Колкото и да припознаваш чуждата революция за своя, ти не можеш да предизвикаш реално своя революция нито в личностен, нито в обществен план, защото отъждествяването ти има фантазна стойност. Колкото и да украинизира фантазиите си, не си украинец. Бяга ти автентично българското на Левски. Забравил си го, било ти е неудобно от него, а неудобството идва от съжителството на еснафски нормализиран бит и непоправимия нагон към стойностен идеализъм и ефективна битийна стратегия. Не е от сезона – от реалността е: забравил си, изопачил си порядъка на естествените неща със съображения, вече не разпознаваш сезоните, не си в порядъка на битието, като птиците на Сведенборг; натежал си във физиката, олекнал си в разбирането. Нямаш вяра, осветеният свише инстинкт към принципа, вътрешното придвижване към ценността. Аполитичността, с която толкова парадираш, всъщност е безразличие. Другаде тя може да е белег за широта на характера, но тогава се превръща в неудобство, а твоята аполитичност е удобна. Сега се опитваш да компенсираш, като украинизираш фантазиите си. Не е от сезона, просто си забравил важното.
Колкото и да говори за Левски, българинът не го разбира. Колкото и да се чествува Левски, Левски отсъствува. Със своята натрапчива аполитичност, българинът се разминава с Левски, който зададе параметрите на истинската политика не толкова като комбинации и стратегии в държавнически план, колкото като индивидуална и ежедневна стратегия за битието. Левски зададе не само ценностната система на нацията и идеалите на националната й революция, но и битовата революция, програмата-максимум, с която тя се реализира в обикновения живот. Всички говорят за Левски, но Левски отсъствува, и цялото това говорене разкрива невъобразим недостиг на ценности и визия. Цялостната политическа среда в страната ни е белязана от неразбирането и отсъствието на Левски. Затова ще са нелепи изстъпления като това в Пловдив – традиционната методика на уличния екстремизъм не можо да е акцент на идейно ангажирани протестни действия. Нелепи са кресливо афишираните каузи защото разкриват небивалите дълбини на един старателно замаскиран недостиг. Нелепи са и загражденията, изолирали двете Българии – едната, която няма нищо общо с Левски, и другата, за която той умря. Човек се чуди какво общо има с Левски този безценностен и екстремистки национализъм. И разбира, че няма общо между прагматично-идеалистичната платформа на Апостола и преекспонирането му в икона на примитивен култ, където уродливото съчетание на името му с насилие и стадна психология служи за преодоляване на личностни и обществени дефицити. Изстъпленията в Пловдив и стерилната церемония в столицата сътвориха от честването на Левски същински парад на идиотите. Защото само идиоти могат да атакуват джамии с портрета му в ръце, само идиот може да бъде народен представител, и същевременно да се развява в столицата с плакат, на който се мъдри фразата „турски изроди”. Само идиот може да продължава периодично да насъсква демоните на тази страна и да вади дивиденти от това, вместо да се възползва от многото възможности да ги неутрализира и прогони.
Не е от сезона, казвам ти. От забравата е. От залъгването на глада за резултати с чужди визии. От умъртвяването на усета, от банализирането на нормалността Не е от сезона. Нагонът няма да се укроти, копнежът по резултата няма да те остави на мира. Друг въпрос е, че и демоните дълго още няма да млъкнат. Не е от сезона, просто „нормализирано посттоталитарно общество” е абсурд. Вътрешният недостиг няма да изтърпи „нормалността”. Първичната протестна енергия търси начини да се канализира.
Съсловията се раздвижват.
От упоритостта на злото е. Студентите не успяха да въведат първичната протестна енергия в целенасочен съсловен протест, но те показаха на страната как изглежда и какви са вътрешните динамики на един автентичен съсловен протест, информиран от граждански ценности. Съзнателно или не, те се озоваха в позицията на морален противовес на казионните синдикати, чийто бутафорен митинг на 20 ноември разби надеждите, че активирането на съсловията ще стане чрез синдикалните формации. Гражданското общество пак трябва да си прави всичко само. Не е от пролетта, естествено развитие е, но фокусираната кампания срещу отделни монополисти отбеляза пробив, фокусираният бойкот отбеляза пробив и надеждата е, че раздвижването на съсловията, провокирано от неудачните икономически и социални практики на властта, ще надгради този пробив в широкоспектърен антимонополен протест. Това би превърнало първичната реакция срещу олигархичния монопол в осъзната обществена стратегия за възраждане на автентичните икономически и обществени модели. Няма нищо общо със сезона, казвам ти. Наречи го реформация, наречи го тиха революция. Ответната реакция срещу конфигурациите на опорочения обществен и икономически модел е факт. С толкова много факти на никоя нация не може да й бъде скучно.
Публикувано в брой 28 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: