За никого не е тайна, че голяма част от медиите в България са се превърнали в слугинаж на силните на деня. Достатъчно е да споменем факта, че страната ни падна в авторитетната класация на „Репортери без граници” на отчайващото 100-но място за 2013 г, за да придобием представа за дъното, в което се намира журналистическият бранш у нас. Преди нас се намират страни като Габон, Кувейт и Конго. Румъния, която неведнъж в ЕС бива третирана наравно с България, се намира на 45-то място. За сравнение – през 2012 г. страната ни е на 87-мо място в същата класация; през 2011 г. – на 80то. Свободата на българските медии става все по-ограничена. Всичко това показва една тревожна тенденция, на която трябва да се обърне сериозно внимание.
Не е един факторът, на който се дължи падението на българската медийна среда. В период на икономически и социални кризи вниманието и чувствителността към медиите силно се повишава, което само по себе си е предпоставка за манипулиране на общественото мнение. В момента се намираме и в двете кризи, като добавим и партийно-политическата такава. Управляващите не пропускат момента и открито използват медиите за изграждане на имиджа си и оплюване на опонентите си. Всичко това очертава една отчайваща картина, която може да бъде преодоляна чрез политическа воля, адекватно законодателство и професионално отношение на журналистите.
При преглед на причините за кризата в медиите е задължително да отбележим зачестилия натиск върху телевизии, печатни издания и отделни журналисти. През лятото на 2013 г. след зададени неудобни въпроси в сутрешния блок на бТВ към премиера Пламен Орешарски от страна на водещите Анна Цолова и Виктор Николаев, телевизията изненадващо обяви, че блокът „излиза в почивка” (нещо, което в цялата история на бТВ не беше се случвало). Малко след това се появи новината, че Цолова и Николаев са отстранени от работа, което и до днес е черно петно върху телевизията, предвид последователността на събитията. Нека не забравяме и взривения автомобил на журналистката от бТВ Генка Шикерова миналата година.
Някой би нарекъл тези събития „случайност”, „съвпадение” и т.н., но за съжаление не става въпрос за един или два случая. Отново през 2013 г. кореспондентите на Дойче Веле от България Иван Бедров и Еми Барух бяха уволнени от работата си след писмо на Корпоративна търговска банка (КТБ), чиято собственост е на бизнесмена Цветан Василев. Писмото представлява оплакване от журналистите, които, според КТБ, не отразявали обективно събитията и очерняли имиджа на Василев и бизнеса му. Тук е мястото да отбележим, че с името на банкера се свързват медии като ТВ7, „Блиц”, в. “Телеграф”, в. „Монитор” и редица други издания, които активно крепят властта и служат повече като PR-агенции на правителството, отколкото на обективни информатори на обществото. Важно е да се подчертае и медийната (а и не само) дружба между Цветан Василев и депутатът от ДПС Делян Пеевски. Последният наскоро в официално изявление призна, че е медиен магнат, което в много страни би предизвикало огромен скандал с тежки последици за властта.
От тук можем да направим общия извод, че друг основен проблем на българската журналистика е преплитането на политически и икономически интереси с медиите. Това няма как да не доведе до пагубни последици, защото тези медии започват да се използват като инструмент за война срещу съответните опоненти.
Но монетата има две страни. Трябва да отбележим и фактът, че у много журналисти има, поради една или друга причина, заложен страх. Това важи и за не един или двама главни редактори на медии, които за да не си „създават проблеми”, предпочитат да не „дърпат дявола за опашката” и си затварят очите за много нередности в политиката и икономиката. Така се стига до явлението автоцензура. Автоцензурата е добре дошла за управляващите, защото по този начин не е необходимо партийните централи да заделят средства, за да „обезвреждат” неудобни журналисти. Така сами се пъхаме в устата на лъва.
Не е без значение и един друг факт, на който малко хора обръщат внимание. Става въпрос за създаването на впечатление, че няма голяма алтернатива на управлението. Това е положението, казват ни медиите, или БСП, или ГЕРБ. Друг избор няма. Разбира се, това убеждение не е натрапено случайно, а целенасочено. Винаги е по-лесно да се биеш срещу един противник, отколкото срещу много. По този начин избирателите биват заставени в положението – или тази, или другата партия. И се имитира демокрация. От време на време се представя някой герой, който уж е нов, но е добре познат на обществото, в светлината на месия, който ще спаси страната, но всъщност е просто творение на определени среди и служи на частни или партийни интереси. Ако питате обикновения българин за такъв пример, той веднага би ви посочил Николай Бареков. И с право. Нагледахме се на псевдоопозиция през годините на т. нар. „преход”.
Не случайно все по-голям път си пробива тезата, че медиите вече не са четвъртата, а първата власт. И това клише може би е точно. Промяната на статуквото в медиите зависи много от политическата класа, но не по-малко и от качествата и ценностите на самите журналисти. Те трябва да осъзнаят своята роля и мисия и да започнат да служат не на господарите си, а на обществото, каквото е тяхното призвание.
Публикувано в брой 29 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: