В последните дни в страната ни отново се завъртя дискусията около задължителното гласуване. Няколко дни след като председателят на Народното събрание Михаил Миков отказа да се свика референдум по въпросите представени от президента Росен Плевнелиев обаче, ситуацията се обърна на 180 градуса. Към момента въпросът около задължителното гласуване е по-скоро кога и по какъв начин ще се случат предвидените промени в Избирателния кодекс, а не дали те ще се случат.
Темата за задължителния вот е фигурирала в обществения живот на българина и преди почти век. През 1919 г. по предложение на министъра на вътрешните работи и народното здраве Александър Димитров е внесен проектозакон за промяна на изборните правила. Най-важната промяна в него е, че гласуването става задължително за всички граждани на България, притежаващи избирателни права. Предвиждат се доста сурови наказания за негласувалите – за първо нарушение се предвижда глоба от 600 лева, а за повторно – 1000. Гражданите, които не могат да платят наложените им глоби, подлежат на затвор в рамките на 20 дни. След оспорвани дебати между опозицията и управляващата коалиция промените са приети. На последвалите избори през 1920 г. до урните в изборния ден отиват 78% от притежаващите право на глас.
Промените, които са извършени, са от изключителна важност. България е разорена след края на Първата световна война и унизена след подписването на Ньойския мир от 1919 г. Съвсем нормално е страната ни да изпадне в дълбока политическа криза. Още по-нормално е българинът да изгуби вяра в управниците, довели го до настоящето му положение. Налице е негативно отношение към държавните институции, като може да се твърди, че страната е дори на ръба на гражданска война. Министър-председателят Стамболийски е бил запознат с тези така или иначе очевадни факти и заема изключителна отговорна позиция в този съдбовен за държавата момент. С тези промени той цели обединение на българския народ. И донякъде го постига.
Ситуацията в днешно време също изисква отговорна позиция. Въпреки че българският народ не е участвал в мащабни военни действия от близо 70 години, страната ни се нарежда по някои фактори след държави, които официално или неофициално са във война. Освен това благодарение на политическият „елит“ на прехода обществото ни в момент се доближава по-скоро до разнообразна маса, отколкото до народ. Знаем, че най-лесният начин да се управлява една държава е чрез принципа на разделението – на леви и десни, на българи и турци, на стари и млади, на селяни и граждани и т.н. Ясно е, че обществото ни има нужда от консолидация. Крайно време е всеки да поеме индивидуална отговорност пред държавата и сънародниците си.
Разбира се, не всички са съгласни със задължителния вот. Недоволни винаги ще има. Като един от най-големите минуси те изтъкват факта, че гласуването е едно гражданско право, което не трябва да се видоизменя в задължение. В този ред на мисли задължителния вот е нарушение на гражданските им права и е в пряко противоречие с либералната идеология, върху която стъпват всички съвременни европейски държави. Като друг минус тук можем да привлечем факта, че не всички граждани в страната имат желание да участват в процеса на избиране на народни представители. Те не са запознати нито с кандидатите на водещите политически партии, нито със самите политически процеси, протичащи в страната ни. Затова и една голяма част от тях би гласувала инерционно за най-голямата политическа сила в момента. Това би довело до точно обратния ефект на желания – налице отново ще е огромно изкривяване в изборните резултати, което автоматично значи нелегитимност. По този начин се фаворизират големите партии за сметка на по-малките.
Естествено, задължителният вот си има и своите плюсове. Така характерните за периода на преход купуване на гласове и корпоративен вот ще имат много по-малка тежест. Това автоматично ще свали изборните резултати на водещите партии, използващи тези прийоми, с доста. Сред водещите партии, които най-много биха пострадали от тези промени, са БСП, ДПС и ББЦ. БСП – партия, която разчита предимно на едно ядро от твърди избиратели и корпоративен вот. На фона на 80-90% избирателна активност резултатите им трудно биха достигнали сегашните измерения. ДПС – тук ситуацията е същата. ББЦ – резултатите на тази партия биха били още по-плачевни. Твърде вероятно е дори да не успее да вкара депутати в Народното събрание. Ситуацията с ГЕРБ е различна. Тя също разчита на твърдо ядро от избиратели, но е далеч „по-подвижна“. Благодарение на про-западната си политика е способна да привлече към себе си голяма част от младите и все още политически неориентирани избиратели. Което е твърде вероятно да им осигури победа на едни евентуални избори със задължителен вот.
Друг основен плюс при задължителния вот е легитимността, която получава новоизбраният парламент. Разбира се, 100% избирателна активност трудно биха били постигнати, но и 75-80% са достатъчни, за да се твърди, че институцията е легитимна и е действителна извадка на нагласите в обществото ни. Ще се избегне практиката, която цари в момента, управляващото мнозинство да е избрано с гласовете на по-малко от 1/3 от гласоподавателите.
Задължителното гласуване може да бъде нож с две остриета. Затова с тази материя трябва да се борави изключително внимателно и грижовно. Ако промените в изборния кодекс влязат в сила, е нужно на дълго и на широко да се обясни на всеки един наш съгражданин за ролята, която трябва да поеме, и за задълженията, които трябва да изпълни. Крайно време е българинът да проумее, че освен да иска от държавата си неща, е длъжен и да и дава. В случая е длъжен да изпълни едно просто и ясно задължение – в изборния ден да направи своя правилен избор и да вкара ред в страната си. Всички останали приказки за нарушени права и прочие са просто едно поредно шикалкавене и бягство от отговорност.
Публикувано в брой 42 на вестник „Протест“
Коментирайте чрез: