Пешеходният поход ,,Орешарски марш“ бе иницииран от Любо Иванов, асистент в СУ ,,Климент Охридски“, и от учителя от Хасково Георги Маринов. С тях тръгна и художничката Румяна Бек. След Костинброд се присъедини велосипедист на име Християн. Логистичната подкрепа бе от четири красиви и интелигентни момичета, които пътуваха с колата на Любо. Две от тях, Криси и Камелия, също се включиха в похода. Другата Криси и Анита осигуряваха местата за нощуване.
Посрещнахме групата в Пазарджик около 22:30 на пети август. Бяхме двадесетина души. Две момичета поднесоха погача. С Георги Петров поканихме участниците в похода в домовете си, но те предпочетоха да пренощуват на палатки. На другия ден с господин Петров се включихме в групата и поехме към Пловдив. По пътя хората ни спираха и ни даваха вода и безалкохолни напитки. Преди Пловдив ни посрещнаха телевизионни и радио екипи, които ни интервюираха, но не беше излъчено най-същественото, което казахме. На входа на Пловдив бяхме приятно изненадани от група посрещачи с транспарант ,,Оставка“, който ни подариха. Момиче с народна носия ни поднесе погача с мед и грозде. Съпроводиха ни до центъра на града, където ни посрещнаха още по-тържествено. Възрастни хора ни закичиха със здравец и попитаха с какво могат да помогнат. Благодарим на Христо и на всички посрещачи. От Пловдив с нас тръгнаха още двама души.
Следващата спирка бе Чирпан. По пътя продължаваха да ни поздравяват с клаксони и да ни дават вода и плодове. Пред Стара Загора отново ни чакаха с погачи и минерална вода. До центъра ни ескортираха две полицейски коли. Господин Илиян Илиев ни покани на вечеря. Най-после водка и бира! Бе запазил и две стаи за част от нас. Аз бях един от щастливците. Най-после вода за къпане! На сутринта на една от улиците полагаха асфалт. Млад мъж остави лопатата и ми донесе вода. Казах му: ,,Момче, остави – да имаш какво да пиеш.“ И тогава се случи нещо, което не очаквах. Момчето ми отговори: ,,Бате, аз знам само да полагам асфалт. Вие посочете пътя, аз ще го асфалтирам“.
След Стара Загора с нас тръгна бивш морски офицер, който се представи с псевдонима ,,Дядо Тиква“. Той попълни мястото на над седемдесетгодишния, но с младежки дух Георги, върнал се в Пловдив. Нова Загора ни прие с радостни овации и скандирания ,,Оставка“. Вечеряхме в едно малко ресторантче, чийто собственик не ни позволи да си платим сметката. Преспахме на стадиона, където посрещачите ни закараха с частните си автомобили.
На ден изминавахме средно по 40 км. Отклонихме се от маршрута – очакваха ни в Ямбол. На километри преди града ни чакаше Иван. Без него нямаше да се ориентираме до центъра, където с речи, рецитиране на поема от Иван и хоро ни посрещнаха около 50 души. Благодаря на Ямбол и на Радост Атанасова, че ни приюти с Камелия в дома си. Оттук към нас се присъедини Иван.
За отношението на хората към нас е показателен случаят в с. Веселиново. Възастна жена, дъщеря ѝ и внучката ѝ ни бяха чакали с часове на слънцето, за да ни поднесат погача с шарена сол. На тръгване лиснаха менче с вода за добър път пред местната малка църква. Подобно прецивяване имахме в Стралджа, където ядохме най-големите и вкусни кебапчета на вселената, а собственикът Наско не ни позволи да си платим сметката.
На минаване през Карнобат не забелязах особена симпатия в очите на хората, но малко преди да напуснем града, едно 9-10 годишно момиченце ни настигна с колело и попита: ,,Извинете, вие не сте от Карнобат, нали? – И след утвърдителния отговор продължи: – Така си и знаех, тук няма смели хора.
След като Георги от Пловдив, уморен, напусна групата заедно с Дядо Тиква, останахме основното ядро – Любо, другият Георги, аз и Иван. Руми, с изранени крака, отпътува с помощната кола към Бургас. В Айтос Криси и Янита ни донесоха храна и напитки и отпътуваха за София. По същото време дойде кола от Бургас, за да вземе тежкия багаж, а до Бургас в похода се включиха Панайот, Радо, Въльо и Васил. В Бургас участвахме в протестното шествие, което организират почти всяка вечер. Щастие! Пак легла за всички! На 15.08. сутринта с нас потегли и Панайот от Бургас.
По пътя до Слънчев бряг минаваха 20-30 коли на минута и повечето ни поздравяваха. Изчислихме, че за 10-часов преход ни виждат 30-40 хиляди души. В Равда възрастно семейство ни почерпи със смокини. Пристигнахме в Слънчев бряг късно вечерта. Тъкмо се настанявахме в една изоставена постройка на КАТ, когато научихме от момче и момиче, които разпънаха палатка в съседното помещение, че сме попаднали на ,,all inclusive” – ,,хотел“ и почерпка с локум.
На 16.08. след 10 часа преход разпънахме палатки на Карадере след Бяла до компания, която с камъни беше напислаа ,,Оставка“. На другия ден ни закараха багажа до къмпинг ,,Рай“, а ние продължихме пеша с обичайната подкрепа от пътуващите по шосето. В къмпинг ,,Рай“ с Панайот от Бургас спахме в бунгало, платено от него. Другите – на плажа.
На 18.08. вече вървяхме към Варна. Направи ни впечатление, че ни поздравяват и от луксозните автомобили. Още преди Аспаруховия мост видяхме първите посрещачи. Съпроводиха ни до Катедралния храм, където също имаше много хора, които ни чакаха с вода, плодове и баници. Госпожа Вили Белкинова ни даде пълна кутия с пържен дроб и огромна питка. Поканиха ни в домовете си, но ние предпочетохме да спим на плажа. Иван от Ямбол ни пази цяла нощ със завързан на един кол нож.
На 19.08. в 10 часа тръгнахме с варненци към ,,Евксиноград“. Придружиха ни и полицейски коли. Пълна лъжа е, че сме задръстили движението. Пред ,,Евксиноград“ имаше екипи поне на четири телевизии и радиа, които ни интервюираха, но никой не излъчи основните ни аргументи против правителството. Тях ги интересуваше колко километра сме изминали, а не защо сме ги изминали. Не обвиняваме операторите и репортерите, знаем кои вземат решенията. Оставихме транспаранта с надпис ,,Оставка“ срещу резиденцията, пазена от четири различни вида охрана от ,,народната любов“. След това събрахме кой колкото имаше пари и ги разделихме, за да се приберем по домовете си. По ирония на съдбата на другия ден в Пазарджик ме попитаха: ,,По колко ви платиха?“. Отговорът ми беше: ,,Ако чакаме да ни се плати, за да се борим за свободата, за правата и достойнството си, не заслужаваме да се наричаме хора, още по-малко – народ“.
Публикувано в брой 4 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: