В историческите дни, които преживява цяла България, когато ,,не българският народ, а българският живот е излязъл навън и протестира“ (както казва поетът Иван Теофилов), ви представяме серия от кратки интервюта ,,Протестът в първо лице“. Ето какво сподели Петър Денчев – театрален режисьор и писател.
Защо протестирате?
Протестирам, защото живеем в пространство, в което непрестанно се заявяват ценности, на които реалността не отговаря. Реалността днес се разширява и придобива много различни проявления. Статуквото днес се гради и стои стабилно, защото никой не се занимава с отстояването на ценностите. Колкото и консервативно да звучи, мисля, че отчуждението, на което бяхме станали свидетели през последните двайсет и няколко години, се дължи на разминаването между желанията, настояванията, манифестациите на воля и реалността. Изглежда, че българските политици в последните години не могат да се справят с времето и промените, които настъпват около тях. Смятам, че има пълна невъзможност да се отговори на предизвикателствата на съвременния живот и това личи по всички политически назначения и изказвания. Макар и да не съм бил пряк свидетел на събитията от 89-та и 90-та година, мисля че процесът на разминаването е започнал по-рано и отчуждението се е задълбочило през 90-те години. Струва ми се, че тази вътрешна емиграция, породена от отчуждението, може сега да бъде преодоляна и това да доведе до трайни промени. Аз също съм бил жертва на това отчуждение и отвращение от колективното, досега винаги съм изпитвал съмнение към българското. Винаги съм изпитвал недоверие към институциите, защото тук е изцяло нарушен принципът на справедливостта и това поражда и възпроизвежда зло.
Ето защо на нас ни се налагаше да живеем в нещо подобно на кланово общество – с малки анклави на човечност, но без усещане за общност или пък идентичност. Едновременно с това имаше пълна криза на колективното.
Всички ние, родени в края на 80-те, по някакъв начин бихме могли да преодолеем това отчуждение. Ние не сме били дотолкова обект на ежедневните парадокси и абсурди на тоталитаризма, колкото нашите родители. Но през 90-те години ние живеехме в един вехт свят, с противопоставяния от миналото и липса на конструктивни дебати. Тогава истината разделяше и пробивите се случваха спорадично. Днес е много важно как се изговаря истината, за да не престанат всички да се интересуват от нея. Забелязвам особен стремеж днес да се говори за истината, но все още никой не е обладан от смелостта да говори истината. Това трябва да се случи. Защото днес все още нямаме споделена идентичност и общи цели.
Мисля, че до голяма степен ще се задълбочи упадъка на политическото, докато се родят новите идентичности.
Какви са хората на протеста?
Предполагам и се надявам, че са граждани, които са излезли от собствената си вътрешна емиграция, които искат не само да се чувстват заедно, но и да имат своята споделена идентичност. Това до някаква степен е много различно от всички останали протести, защото сега събирането на хората на едно място като че ли поражда ,,ново заедно“ за тях. Срещам много приятели и познати. Не мога да говоря сякаш притежавам представителна извадка за хората на протеста. Идеите около споделената идентичност бяха за мен нещо изключително интересно преди година-две, бяха нещо като моя лична тема. Сега се чувствам много приятно, защото в явно, че тази тема не е била моя лична прищявка, а нещо съвсем реално и достатъчно важно.
А другите, които не се включват?
Не е задължително да се включат всички. Обикновено големите събития се правят от малки групи хора. Мнозинствата обикновено са инертни. Това за масовостта е разпространена заблуда – подобна на идеята за лидерството. Лидерът не е човек, който води много хора след себе си, а е онзи тип, който не се страхува да погледна, че зад гърба му няма никого. Този, който води много хора след себе си, обикновено е от обичайните ,,месии“. В нашия случай е важна групата, която поставя моралните въпроси, т.е. групата на протестиращите.
От друга страна, този протест е легитимен поради много неща – той е част и от голямата борба между старото и новото в България. Погледнете контрапротестите, които се организират, и манипултивните медийни кампании. Протестът може да не е всеобщ, но засяга достатъчно много хора, които изпитват неговия ефект.
Какво ще стане, ако за миг си помислим, че протестът няма да успее?
Не мисля, че съществува такава възможност поради факта, че протестът няма прагматични цели, а е свързан с трайния упадък и невъзможност на българската политическа класа да се справя със своите собствени проблеми и да отговаря на изискванията на времето. Смятам, че вече съществува момент, от който няма връщане назад. Мисля, че българския политически живот ще бъде напълно преобразен през следващите пет-шест години. Това звучи оптимистично, но е и мъчителен процес. Все пак мисля, че има основания за оптимизъм. Съвременните дебати сякаш ще се превърнат в дневен ред и тук.
Какво пожелавате на България?
Актуалност и съвременност, защото идват нови хора.
Публикувано в брой 4 на вестник ,,Протест“
Коментирайте чрез: