За да пробвам да ви опиша най-нагледно топлите, радушни и многопластови взаимоотношения между спортистите и Световната антидопингова организация (WADA), ще ви припомня шоколадената рекламна кампания “Say It With Nutella”.
Компанията я стартира наскоро (пак във Франция) – потребителите можеха да напишат персонализирано съобщение върху картинка с бурканче Nutella, след което да го шернат в социалните мрежи. Проблемът е, че кампанията предразполагаше към възможни гаври – всеки можеше да напише нецензурни, обидни или расистки фрази. Какво измислиха Nutellа, за да решат проблема? Подобно на WADA, компанията създаде чудовищен алгоритъм, включващ в себе си забранителен списък с Всяка. Възможна. Обидна. Фраза. Вероятно в света, ако не и в галактиката. Първоначалният скептицизъм бързо беше заместен от изумление – злият гений проектирал алгоритъма очевидно беше предвидил ВСИЧКО. 
От безобидни псувни, през цветисти вулгаризми, та до орнаментирани монолози – всякакви възможни религиозни, исторически, политически или расистки обиди, намеци, болести, вредни химикали, различни вариации на умишлено грешно изписани изрази и пр., и пр. Всичко, с което бихте помислили да си направите гаден бъзик. Е, оказа се, че не – да цензурираш интернет чрез списък поначало си е изгубена кауза. Набързо се появиха синоними на думата ,,екскремент“, цитати от ,,Моята борба“ на Хитлер, номерът с буква на чужд език също действаше, а и в крайна сметка списъкът изтече в интернет. Накрая от Nutella просто се отказаха с думите: “Въображението ни никога няма да е толкова богато, колкото вашето.“
Пред нещо такова е изправена и антидопинговата агенция WADA. Постоянно. Забраната на всеки препарат води до откриването на негов заместител, който често пъти е още по-силен, ефективен и с още по-непредвидими странични ефекти. Каквито и рестрикции да наложат, спортът винаги се оказва с една крачка пред тях. При това често пъти ги поставя в шах в продължение на години – допингът все повече се усъвършенства и става все по-труден за улавяне. За да бъде открит надежден тест за ЕПО например, беше необходимо почти едно цяло блажено десетилетие, в което спортистите пращяха от еритроцити и усвояваха кислород по-бързо, отколкото у нас се усвояват средства за магистрали. В момента подобен е случаят с генния допинг – за него не се знае нито доколко е навлязъл, нито докъде може да стигне, нито дали ще бъде възможно изобщо да бъде “хващан“.
След смъртта на Том Симпсън, допинг контролът на Тура постепенно се затяга, въпреки протестите на състезателите тестовете стават факт, идват и първите дисквалификации. Обстановката обаче не се успокоява – цари усещането, че антидопинговите власти секат избирателно. “Ако ще прилагат правилата, да ги прилагат на всички!“, крещи ядосано холандецът Йоп Зутемелк малко след като обявяват положителната му проба през 1977 г. Същата година Анри Англад подмята саркастично на медиите да не бързат да отписват третия в класирането – Ван Имп, намеквайки, че двамата водачи Тевене и Койпер ще изгърмят заради допинг. Накрая Тевене печели, а 2000 параноични журналисти до последно чакат объркани, преди организаторите официално да го обявят за победител.
Няколко месеца по-късно Тевене признава, че е взимал кортизол. Защо тогава не е хванат? От една страна кортизолът се лови трудно (той е естествен хормон, произвеждан от надбъбречната жлеза), от друга – подозрението, че антидопинговите власти скатават някои положителни проби, вероятно има основания.
Същевременно, похватите на състезателите за измама стават все по-разнообразни. През 1978 г. белгиецът Мишел Полентиер например е сгащен със сложна инсталация от тръби, вързана за корема му, чрез която влива чужда урина в чашката. Освен 1500-те различни начина за подмяна на пробата, все по-разпространени стават диуретиците и различните маскировъчни вещества – първите помагат на организма по-бързо да се изчисти от добавките, като засилват производството на урина, а вторите – “скриват“ определени вещества от допинг анализа.
Между допинг ченгетата и състезателите вече се води своеобразна студена война на непрекъснато дебнене и надлъгване. “Ако забраниш на състезателите да взимат амфетамини, няма да спреш допинга, но със сигурност ще ги накараш да прибегнат до по-опасни медикаменти“, отново се обажда от коневръза Жак Анкетил. И се оказва прав.
На хоризонта се появяват нови видове допинг – анаболните стероиди, пептидните хормони, “кръвният” допинг. Анаболните стероиди имат различен ефект от стимулантите. Действието им е аналогично на мъжкия полов хормон тестостерон – увеличават мускулната маса, силата, издръжливостта, агресията, чувството за съперничество. Страничните ефекти при мъжете са оплешивяване, импотентност, обриви, дори развитие на женски гърди. При жените е още по-зле – нарушава се менструалният цикъл, появява се окосмяване по лицето, променя се тембърът на гласа. Други ефекти са повишеното кръвно налягане, увреждане на бъбреците, вредни промени в нивата на холестерола.
Така нареченият кръвен допинг пък представлява най-обикновено кръвопреливане. От състезателя се взима кръв, консервира се за известен период, докато организмът възстанови нивото на еритроцитите, и накрая се прелива обратно. Резултатът – броят на еритроцитите скача до небето, което кара усвояването на кислород в кръвта да се подобри чувствително. Опасността идва от сгъстяването на кръвта, повишаването на кръвното налягане, получаването на съсиреци. От пептидните хормони пък най-разпространен е хормонът на растежа.
И докато Международната велоорганизация UCI (WADA още не е основана) смогне да си напълни и актуализира списъка, настъпва ерата на еритропоетина, или иначе казано – любимото на всички ЕПО. ЕПО-то е естествен гликопептиден хормон, който контролира производството на еритроцити в кръвта. За първи път успяват да го извлекат от урината през ‘77-а година, а през ‘85-а вече е и на пазара. Първоначалният план е да бъде лекарство против анемия, но плановете са, за да се объркват. ЕПО-то на практика е усъвършенствана версия на кръвния допинг, с разликата, че вече не са необходими лаборатории за кръвопреливане, а всеки състезател може сам да си го инжектира съвсем лесно. Това обаче е нож с две остриета – става в пъти по-лесно да се прекали фатално с дозата (има болни мозъци, които достигат до 150 инжекции на година). Именно на ЕПО се хвърля вината за необяснимата смърт на някои колоездачи в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ в.
ЕПО на бърза ръка става любима играчка на почти всеки участник в Тур дьо Франс, а антидопинговите власти са в нокдаун – ЕПО е на практика призрачен допинг. Невъзможно е да се различи инжектирания от естествения хормон. След като не са в състояние да го хванат, антидопинговите власти предприемат единственото, което им остава – правят се, че ЕПО не съществува и сключват негласен пакт за мълчание със състезателите. През 1994 г. Мишел Ферари (лекар на един от отборите – Gewiss), без да иска, го нарушава и изтърсва в интервю: ,,ЕПО не е опасен. Това е заблуда. И портокаловият сок е опасен, ако изпиете 10 литра от него“. Бедният Ферари обаче май съвсем изключва, че по този начин неофициално си признава, че отборът му е друсан до козирката с еритропоетин. На другия ден шефовете му от Gewiss го пращат да пие портокалов сок на трудовата борса.
От UCI временно се отказват от опитите да засекат ЕПО (надежден тест се появява чак през 2002 г.) и преминават на вариант Б – започват да следят нивото на хематокрита в състезателите (отношението на обема на еритроцитната маса спрямо обема на цялостната кръв). Да се определи с точност каква е нормалната стойност на хематокрита обаче е направо изгубена кауза – и в момента трудно може да намерите две лаборатории, които да ви посочат еднакви референтни стойности. С условности се смята, че средната му стойност е около 42%, само че при различни условия може да варира между 35% и 48%. Например ако стоите продължително време в среда с разреден въздух, организмът ви ще засили производството на еритроцити (а той ги произвежда и в момента – докато четете това изречение, вече навъртяхте около 10 млн. от тях). Както и да е, повечето състезатели стабилно закотвят нивото на около 55%. Други, като победителя от 1996 Бярне Рийс са още по-крайни и стават по-известни, като ,,г-н 60%“.
Вероятно точно заради ,,г-н 60%“, UCI въвеждат през 1997 г. странен лимит от 50% за нивото на хематокрита. И до днес няма еднозначно медицинско обяснение защо процентите са точно такива. Да се каже от какви проценти нататък вече се влиза в графата “твърде много“ е трудно, но с хода си UCI на практика узаконяват по-умерената употреба на ЕПО, тъй като организмът трудно може да достигне по естествен път стойности от 50%. Т.е. състезател, който не взима ЕПО, вече не е за пример, а е просто прецакан – оттук-насетне ако иска да е конкурентоспособен, трябва да започне с инжекциите и да си докара хематокрита до максималната позволена стойност. Верни на стила си, отборите изнагляват до край и няколко от тях дори протестират, че много от състезателите им имали естествени нива на хематокрита над 50%. От UCI обаче не се връзват.
И така – към края на 90-те, докато състезателите са напомпани с кислород, а президентът на UCI Хейн Вербрюген се тупа в гърдите, че спортът никога не е бил толкова чист, сякаш от нищото настъпва Денят на страшния съд. Внезапно, но не и изненадващо – като горчив резултат от десетилетията надлъгване и замитане под килима. Вероятно никога преди аферата “Фестина”, Турът не е бил изправян пред такава непосредствена заплаха от закриване. Призраците, които за пореден път излизат от гардероба, се оказват с такива чудовищни размери, че е под въпрос дали публиката изобщо ще успее да ги преглътне.
На 8 юли на белгийско-френската граница е спрян треньорът на колоездачния отбор “Фестина”. След претърсване на колата му, полицията намира медикаменти и консумативи, достатъчни да захранят средно голяма аптека – огромно количество инжекции, ампули, капсули, 250 шишенца с ЕПО и още 400 с всякакъв друг вид допинг. “Фестина” опитват да заметат следите, но аферата е прекалено голяма и плъзва като зараза из целия Тур. “99% от Тура е допингиран“, заявява дни по-късно швейцарският лекар Жерар Гремион пред френско издание. Полицията стартира мащабно разследване – започват да се обискират хотелски стаи, да се разпитват треньори, лекари, състезатели, официални лица. Следите бързо надрастват “Фестина” и се разпростират до много други отбори – постепенно се разкриват очертанията на огромна допинг мрежа, която обхваща по-голямата част от Тура.
Започват да валят арести и дела, които впоследствие се точат с години. Докато редица отбори се оттеглят тихомълком сами от Тура, започва и порой от самопризнания, както от настоящи, така и от оттеглили се състезатели. Това, от което се страхуват организаторите още от 60-те години насам, се случва – покривалото се вдига и всички гадости, натрупани през годините, изведнъж излизат на бял свят. Последствията са огромни, а разкритията продължават с години. А Турът едва ли пак някога ще бъде същият.
Коментирайте чрез:
Discussion1 коментар
Pingback: Doping time, част III - Призраците в гардероба | Протест