В миналото, Неофит Рилски, който в един период от живота си заема ръководството на Габровското училище – първото българско училище (1835г.), дава следния съвет на своите сънародници, в посвещение на издателите на неговата граматика – първата граматика на новобългарски език:
Съграждайте първо училища, а сетне църкви и манастири. Печатайте първо на нашия български език необходимите за училищата книги, че сетне Новия и Стария завет. Защото при нужда можем да се помолим на Бога и на полето, и в пустинята, и във всяко друго място, докато образованието не може да бъде дадено нито в гората, нито в пустинята, а само в училище.
За да напише тези прозорливи думи, българският монах от първата половина на XIX в. явно си е давал добра сметка за огромното значение на образованието за социалното ни развитие и културна идентичност. Днес, почти двеста години по-късно, то е широко достъпно, институционализирано, задължително за всички граждани до 16 годишна възраст, предмет на държавна политика и необходимо условие за трудова и житейска реализация. За всички, без изключения. За децата от крайните квартали и гета обаче, то е много повече от това. За тях образованието е неосъзнван шанс за бягство от порочния кръг на бедността и социалната изолация.
Един от съвременните български учители – от тези, които всеки ден правят и невъзможното в опитите си да изградят образованието като ценност в съзнанието на деца, чиито родители са пропуснали тази възможност, сподели с нас за своя опит. След десет години, прекарани в преподаване на деца, повечето от ромски произход, по-малкото – от български, но всичките – идващи от нездрава семейна среда, г-жа Божинова е категорична, че основният проблем е тяхното нередовно идване на училище – резултат от отношението им към образованието, което според нея е пряко свързано със семейството.
Тези родители по никакъв начин не са санкционирани за това, че децата им отсъстват от училище. Нито да пишеш отсъствия, нито да не пишеш. Политиката е такава, че при определен брой неизвинени отсъствия не получават детски, а те са гладни…
В опитите си да приобщят родителите към образователния процес класните ръководители водят „характеристика“ на децата и много често разговарят по телефона или обикалят по домовете на семействата да говорят с родителите, за да обсъдят прогреса на малките ученици. При някои този индивидуален контакт оказва ефект, при други – това е много по-трудно.
Няма да ти кажа къде живeят – където ме беше страх да отида, но съм ходила там като класна да обикалям. Там са едни бараки, може да не видиш стъкла, можеш да видиш найлони. Точно на тях, ние не успяваме да повлияем особено. Тези деца вероятно няма да завършат 5-ти клас.
Дейността на класните ръководители, в този случай, напомня на длъжността „педагогически съветник“, съществувала през 2008 г., а нейното значение може да се сравни с работата, която извършват здравните медиатори за връзката между затворените ромски общности и здравните институции. За съжаление, този успешен модел не е приложен в сферата на образованието. Класните ръководители вършат тази работа, така или иначе, до колкото им стигат силите и времето. Неписано правило в това училище обаче, е да не се допуска учител да бъде в две поредни години класен ръководител – защото граничи с непосилното.
Родителите нямат навик да звънят. Винаги ти им звъниш. Ако имат телефон. Освен това за всеки един документ, за който родителят трябва да бъде осведомен, отговорността пада пак на класния ръководител. Ако не се появят на родителска среща, пак се ходи и за всяко нещо, което стане… Но класния децата винаги го слушат. Той е винаги нещо друго, по-специално за тях, изграждат лична връзка, която много помага.
Без значение в каква културна среда са получили своите „първи седем години“, децата си остават деца. Личното отношение е важно за тях, дори и да не го осъзнават. В случаи с такива, които излизат от нездрава семейна среда, индивидуалният подход е единственото, което доказано работи.
Ако влезе един само, той е готов да ме гледа в очите и да работи. Ако е един, станат ли двама започва да ги вълнува желязото, което ще продадат.
Всъщност се оказва, че ниската посещаемост на училищните занятия облагодетелства образователно тези, които все пак са влезли в час. Когато в един клас от 27 деца редовно ходят на училище само 7 или 8, всяко от тях получава повече индивидуално внимание. Всички класове са различни, както са различни и децата в тях. Но понякога се получава така, че ако стаята се напълни с броя на записаните по учителския дневник, трудно би се провел „стандартен“ час. Освен ако стандартът не бъде пригоден за целта на занятието.
Какви методи използвате за да стимулирате интереса на децата към учебния материал, който преподавате?
Аз лично, за часовете по математика, ползвам специализиран софтуер – „Geo Gebra“, с помощта, на който визуализирам геометрични задачи. Съществува т. нар. „виртуален училищен кабинет по математика“ – платформа с готови електронни материали, направени със същия софтуер. Страхотни са. Визуализирам ги с мултимедия, спечелена по проект. Определено има ефект, имат много по-голям интерес и внимават повече. А от няколко дена ползвам и интерактивна дъска…
До скоро обаче, г-жа Божинова, не е имала нито мултимедия, нито интерактивна дъска. С какво е успяла да привлече вниманието на своите ученици? Правила е геометрични фигурки от хартия, измисляла е детски песни, чиито текст представят някоя теорема, разказвала им е за математиката в изкуството, в готвенето и какво ли още не. Търсила е начини и е успявала да намери.
Редовно кандидатстваме по различни проекти, работим и с младежки ромски организации,“Арете“, например, организират интересни мероприятия за децата – образователни игри, разходки, екскурзии…
Училището усърдно работи и по проекти за кариерно ориентиране след 8-и клас, Целта е, след като завършат основно образование, децата да се насочат към конкретна професия. Съвместно с фондация за гражданско образование „МОСТ България“ се реализират програми, имащи за цел да ограничат преждевременното напускане на училище, без придобиване на професия или специалност на пряко засегнатите деца от не благлагоприятна семейна среда. Резултатите от такива проекти са намаляване броя на отпадащите от образователната система младежи и повишаване на пригодността им за активна трудова заетост.
Според действащото в момента законодателство, без значение колко слаб е техният успех, децата до 4 клас не повтарят учебната година. Така ученици, които са вече в 5-ти клас не знаят таблицата за умножение, едва събират и изваждат, а някои дори трудно познават буквите. Една част от родителите не надминават децата си в това отношение.
Имала съм случай, в който майка с дете, останали на консултация, събираха с пръсти. Учих ги да събират 1,25 + 3,15…
За тези родители, които също като децата си не могат да събират и изваждат, образованието никога не е било ценност, културна традиция или житейска перспектива. Липсата на отношение към образованието незаслужено се пренася на децата, които са принудени да живеят в условия на нездрава социална среда и материална лишеност. В много случаи те отсъстват от училище, ангажирани от родителите си да участват наравно с тях в грижите по семейното препитание.
Що се касае до момичетата, културната традицията на родителите надделява над образователните им потребности и повечето от тях встъпват в брак на 16 години. След това, прекратяват всякакви училищни занимания. Според изследване, финансирано от Европейската комисия и проведено през 2011 г., 67% са децата от ромски произход, напуснали училище преди или на 16 годишна възраст в България.
Включително най-умното ми момиче от този клас, най-умното, при условие, че майка ѝ е тотално неграмотна – и буквите не познава, това дете само си пишеше бележките по извинителни причини, като още в началото ми беше казала „Г-жо, мама не може да пише, затова това съм го написала аз.“ За съжаление в 9-ти клас се омъжи…
Какво мислите за стратегията за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства, утвърдена през 2010г.? Според Вашите наблюдения има ли прогрес от 2010г. досега?
Тези стратегии много често остават просто хубави думи на хартия. Това, което мога да кажа е, че експерти на съвещание за първи път коментираха и забелязаха, че нашите проблеми са различни, че проблемите не са в учителите, а от естеството на работата с деца в риск. Отбеляза се ясно, че работата на учителите в тези училища е много натоварена. В момента студенти, които имат желание ще се обучават да работят с ромски деца, това ще бъде наблюдавано от експерти, за да може рискови групи от ромски деца в опасност да не отпадат от училище.
Трудностите, които стоят на пътя на интеграцията на ромските деца в образователната система всякога са се разглеждали като непреодолими. Но докато едни говорят за невъзможното, други го правят възможно, с много работа – всеки ден. Истината е, че методите, които са описани тук, никога не са прилагани системно и целенасочено. Педагогическите съветници не са лоша идея или безполезен разход. Използването на електронни материали и IT продукти в редовните часове вече се случва със – или без централизираната помощ на Министерството на образованието. Индивидуалният подход в метода на преподаване е доказал своите предимства в опитите за социализация и интеграция на деца в риск, но това никога не е било приоритет. Търсенето на краткосрочни решения няма да доведе до никъде, защото за този проблем съществуват само дългосрочни такива. Децата, които отпадат от образователната система днес, обричат своите деца на същото, утре, а най-голямата заблуда е, че това касае само тях.
Пълното интервю можете да прочетете в бр. 52 на в. „Протест“.
Коментирайте чрез: